Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

— Би ли ми разкрил — запита той — какво чак толкова се е случило, че да предизвика такава възбуда и такова тичане?

— Езерото е в някаква опасност.

— Как може Езерото да е в опасност? Някой да не хвърля камъни в него?

— Не знам — отговори Хортън, — но то вика доста силно.

Пътеката изви, като прекоси хребета. Под тях лежеше Езерото и отвъд Езерото — коничната могила. Нещо ставаше с нея. Издигаше се нагоре и се разпадаше и от нея се подаваше нещо тъмно и ужасяващо. Трите охлюва се притискаха един в друг, свили се на брега.

Хищника ускори тичането си, подскачайки леко надолу по пътеката. Хортън закрещя подире му:

— Върни се, глупако! Върни се, побъркан глупако!

— Хортън, погледни! — извика Илейн. — Не към могилата. Нагоре по склона към града.

Една от сградите, видя Хортън, бе разбита, зидарията и бе изпотрошена и от нея изскочи същество, което лъщеше на сутрешното слънце.

— Това е нашето създание във времето — рече Илейн. — Това, което ние открихме.

Гледайки го в блока от замразено време, Хортън не бе успял да различи формата му, но сега, освободено от затвора си, то изглеждаше нещо грандиозно.

Огромни крила се разгънаха от тялото му и пречупиха светлината в многоцветна дъга, сякаш бяха направени от множество мънички призми. Свирепа клюнеста глава се издигаше на продълговат врат и изглеждаше, помисли си Хортън, като с нахлузен шлем, украсен със скъпоценни камъни. Извити бляскави нокти се протягаха от мощните му крака и дългата му опашка бе снабдена с остри и лъщящи шипове.

— Дракон — прошепна Илейн. — Като драконите от старите легенди на Земята.

— Може би — отвърна Хортън. — Никой не знае какво е дракон, ако е имало дракони.

Но драконът, ако бе дракон, бе в затруднение. Освободен от здравата каменна къща, в която бе стоял затворен, той се издигна във въздуха, като махаше несръчно с грамадните си криле, за да набере височина. Като махаше несръчно, помисли си Хортън, вместо да се понесе към небето със силни и сигурни крила, изкачвайки се по въздушната стълба, както едно бързоного същество би се покатерило щастливо на някой хълм, зарадвано от силата на краката си, от вместимостта на белите си дробове.

Спомняйки си за Хищника, който тичаше надолу по пътеката, Хортън извърна глава, за да види къде може да бъде. Като не забеляза веднага Хищника, той видя, че могилата от другата страна на езерото бързо бе разчупена, натрошена и раздробена от съществото, което си проправяше път навън от нея. Големи късове и откъртени буци от могилата се търкаляха надолу по стръмните и склонове и в подножието и се бе образувала огромна купчина от отломки — камъни и пръст. В долните, все още цели части на могилата имаше пукнатини, които се свързваха в начупени линии, пукнатини от типа, каквито би могло да предизвика земетресение.

Но докато Хортън гледаше всичко това, вниманието му бе привлечено от измъкващото се от могилата създание.

Капеше мръсотия, едри люспи от кир се отлепяха от него. Главата му бе топчеста, както и останалата част от тялото му — голяма топка, която напомняше човекоподобна форма, но не бе такава. Приличаше на грозна пародия на човек, която някой варварски лекар магьосник, използвайки отровна слюнка, би създал от глина, слама и животински тор, за да изобрази неприятел, когото иска да измъчва и унищожи — парцалив, недодялан, изкривен, но с нещо зло в него, коварно, лигаво зло, заимствано от този, който го е направил, и подсилено от собствената му неуместност. Злото лъхаше от него, както би лъхало отровно изпарение от противно блато.

Малко оставаше на чудовището да изравни могилата със земята и докато Хортън го наблюдаваше смаян, то се освободи и пристъпи напред, като измина цели четири метра само с тази крачка.

Ръката на Хортън се спусна надолу, търсейки пистолета, и установи почти едновременно с притежателя му, че не го носи че пистолетът бе останал в лагера, че той бе забравил да си сложи колана с кобура. Прокле се за пропуска си, защото бе извън всякакво съмнение, че такова зло като създанието, което се бе излюпило от могилата, не трябваше да се оставя да живее. Едва в този момент забеляза Хищника.

— Хищнико! — извика той.

Защото безумният глупак тичаше право към съществото, бягайки на четири крака за по-бързо. Настъпваше със спусната глава и дори от мястото, където стоеше, Хортън можеше да види плавното свиване и разгъване на могъщите му мускули по време на движенията.

После се хвърли към чудовището и се покатери по масивното му туловище, като инерцията от засилването му го изкачи нагоре до късия врат, който свързваше топчестата глава с огромната буца, представляваща тялото.