Клифърд Саймък: Планетата на Шекспир

— Какво стана с дракона? — запита Хортън. — Вижда ли се някъде?

— Сгромоляса се оттатък Езерото — отговори Илейн. — Нещо не бе наред. Не можеше да лети. Опита се да лети и падна.

— Стоял е дълго във времето — каза Никодим.

Охлювът повдигна пипалото си и докосна рамото на Хортън, за да привлече вниманието му. Посочи към брега, където чудовището лежеше като черна купчина на земята. После потупа три пъти Хортън и три пъти себе си. От тялото му израсна ново пипало и с двете пипала то направи движение, като че ли искаше да вдигне Хищника и да го притисне силно към себе си, да го залюлее, да го прегърне нежно.

— Опитва се да ни каже благодаря — изтълкува Никодим. — Опитва се да благодари на Хищника.

— Може би се опитва да ни каже, че може да му помогне — възрази Илейн.

— Нищо не може да ми помогне — рече Хищника, отвори очи и се огледа. — Просто ме оставете тук. Не ме местете, преди да умра.

Закашля се отново.

— И не ми разправяйте от милост, че не умирам. Ще постоите ли с мен, докато се свърши?

— Ще останем при теб — отвърна Илейн.

— Хортън?

— Да, приятелю мой.

— Ако това не се бе случило, щяхте ли да ме вземете? Не бихте ме оставили тук. Щяхте ли да ме вземете, когато си тръгнехте от планетата?

— Щяхме да те вземем — отговори Хортън. Хищника затвори отново очи.

— Знаех си, че ще го направите — въздъхна той. — Винаги съм знаел.

Денят вече бе настъпил и слънцето се бе издигнало на педя над хоризонта. Наклонената слънчева светлина блестеше върху Езерото.

Сега, помисли си Хортън, няма значение, че тунелът е затворен. Хищника няма да бъде повече изгнаник на това място, което мразеше. Илейн ще си тръгне с Кораба и няма да е необходимо да оставаме още. Каквото е било предвидено да се случи на тази планета, вече е станало и е свършено. И бих искал, продължи той, да мога да разбера, може би не сега, но някой ден, за какво е било всичко това.

— Картър, виж! — каза Никодим с тих напрегнат глас. — Страшилището…

Хортън вдигна глава и погледна, като онемя от гледката. Чудовището, лежащо само на стотина-двеста метра от тях, се топеше. Разлагаше се, като се превръщаше в гниеща гадост. Потръпна сякаш като живо, когато потъна във вонящата противна локва, от която протекоха малки вади, дигаща пара мръсотия.

Наблюдаваше го, вцепенен от ужас и погнуса, как се стичаше и образуваше мазна пяна, от която на човек му се повдигаше, и в съзнанието му изплува неканената мисъл, че никога нямаше да може да си припомни точно първоначалната му форма. Единственото впечатление, което бе добил за нея в мига, преди Хищника да отнеме живота му, бе за топчестия й вид, сплескания топчест вид, който на практика бе просто безформеност. Злото можеше да се характеризира с това , помисли си той, че изобщо няма форма. Беше топчеста маса и отвратителна локва мръсотия, която никога нямаше да разбереш какво представлява, така че бе свободен да си представиш какво можеше да бъде, както страхът от неизвестното те караше да му придаваш такива форми, които ти изглеждаха най-ужасяващи. По такъв начин злото можеше да приема толкова различни лица, колкото бяха и хората, за да му ги припишат — злото на всеки един би било малко по-различно от това на който и да е друг.

— Хортън.

— Да, Хищнико, какво има?

Гласът му бе слаб и дрезгав, затова Хортън коленичи край него и се наведе ниско, за да го чува.

— Когато свърши — рече Хищника, — оставете ме тук. Оставете ме на открито, така че да могат да ме намерят.

— Не те разбирам — отвърна Хортън. — Кой да те намери?

— Лешоядите. Чистачите. Гробарите. Малки гладни скитници, които поглъщат всичко. Насекоми, птици, дребни животни, червеи, бактерии. Ще го направиш, нали, Хортън?

— Разбира се, че ще го направя, ако го желаеш. Ако наистина го желаеш.

— Подарък — каза Хищника. — Последен подарък. Нека малките гладни животинки не жалят плътта ми. Предлагам себе си на много други живи същества. Велика последна подялба.

— Разбирам — рече Хортън.

— Подялба, подарък — повтори Хищника. — Това са важни неща.

Като вървяха, заобикаляйки Езерото, Илейн каза учудено:

— Роботът не е с нас.

— Остана при Хищника — отвърна Хортън. — Остана да бди за последно. Такъв е обичаят му. Нещо като ирландско бдение. Но ти не знаеш какво е ирландско бдение.

— Не, не знам. Какво е ирландско бдение?

— Седене край мъртвите. Бдение над тях. Никодим го е правил и за другите хора, които бяха на кораба с мен. На самотна планета край непознато слънце. Искал е да се помоли за тях, опитал се е да се помоли, но не е могъл. Помислил си е, че не е редно робот да чете молитва. Затова е сторил за тях нещо друго. Постоял е известно време с тях. Не е избързал да си тръгне.