Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

Не ме интересува , рече дамата. Не искам и да зная. Надявам се, че тази голяма бъркотия, в която бяхме замесени, скоро ще свърши, така че да можем да се махнем оттук.

Няма да продължи дълго , каза монахът. Може би още няколко часа. Планетата е затворена и нищо друго не може да се направи. Сутринта ще отидат да огледат тунела и тогава ще разберат, че нищо не може да се направи. Но преди това да се случи, трябва да бъде взето решение. Картър не ни попита, защото го е страх да ни попита. Уплашен е от отговора, който ще му дадем.

Отговорът е не , обяви ученият. Колкото и да съжаляваме, отговорът трябва да бъде не. Картър може да ни помисли за безчувствени. Може да каже, че сме загубили човешкия си облик заедно с телата си, че сме запазили само хладния си разсъдък. Ще се поддаде на мекушавостта си, ще забрави, че трябва да сме твърди, че не можем да правим компромиси тук, далеч от нашата добре организирана планета. И освен това няма да сторим добро на Хищника. Ще прекара остатъка от отегчителния си живот в тази метална клетка, мразен от Никодим и той самият мразещ Никодим — може би страхуващ се от Никодим, — и това ще засили срама му, че той, славният воин, който е убил много зли чудовища, ще падне дотам, че ще се плаши от такава грубовата машина като Никодим.

И с право , добави монахът, защото след време Никодим несъмнено ще го убие.

Толкова е недодялан , каза дамата, като мисълта й потръпна. Така му липсва чувствителност, без да споменавам за деликатност или съобразителност…

Кого имаш предвид? попита монахът. Хищника или Никодим?

О, не Никодим. Мисля, че той е симпатичен.

Езерото извика от ужас.

Дочувайки го с далечните краища на съзнанието си, Хортън потръпна, въпреки топлината и близостта, интимността и голотата, свързани с близостта на друг човек — жена, но чиято човешка същност бе също толкова важна, колкото женствеността й, тъй като на това място те бяха единствените хора.

Езерото извика още веднъж, остър вик на тревога, който проряза мозъка на Хортън. Той се изправи в спалния чувал.

— Какво има, Картър Хортън? — попита сънено Илейн.

— Езерото — отвърна той. — Нещо не е наред. Първата руменина на зората се надигаше в източното небе, хвърляйки призрачна полусветлина, в която дърветата и къщата на Шекспир се издигаха мъгляво. Огънят бе догорял и образувал килимче от въглени, които намигаха с кървавочервени очи. От другата страна на огъня стоеше Никодим, обърнал се по посока на Езерото. Стоеше стегнат и изправен, нащрек.

— Ето ти панталоните — рече Илейн. Хортън протегна ръка и ги взе.

— Какво има, Никодим? — запита той.

— Нещо извика — каза роботът. — Не така, че да го чуеш. Но аз можах да усетя викането.

Като се бореше с панталоните си, Хортън потрепери от утринната хладина.

Викът се разнесе още веднъж, по-настойчив от когато и да било.

— Виж какво се задава по пътеката — обади се Илейн, като гласът и бе напрегнат.

Хортън се извърна да види и хлъцна. Бяха трима. Бяха бели и гладки и изглеждаха като изправени голи охлюви, мазни и отблъскващи твари, които могат да се намерят под обърнат камък. Приближаваха се бързо, подскачайки на долния изострен край на телата си. Нямаха крака, но явно това не ги притесняваше. Нямаха нито ръце, нито лица — бяха просто тлъсти щастливи голи охлюви, които се носеха с подскоци по пътеката откъм тунела.

— Още трима, попаднали в плен — рече Никодим. — Скоро ще станем цяла колония. Как мислиш става така, че толкова много пристигат по този тунел?

Хищника излезе, препъвайки се, през вратата на къщата на Шекспир. Протегна се и се почеса.

— Кои, по дяволите, са тези? — попита той.

— Не са се представили — отвърна Никодим. — Току-що се появиха.

— Изглеждат смешни, нали? — каза Хищника. — Нямат крака, просто си подскачат по пътя.

— Нещо става — обяви Илейн. — Нещо страшно. Снощи го почувствах, спомням си, че нещо ще се случи, и ето че се случва.

Трите охлюва пристигнаха по пътеката и без да обръщат внимание на тези, които стояха край огъня, ги подминаха и поеха пътеката, водеща към Езерото.

Светлината на изток бе станала по-ярка и някъде далеч в гората нещо издаде звук, сякаш някой прекара пръчка напреки на ограда от колове.

Още един вик на Езерото проряза съзнанието на Хортън. Той се втурна да тича надолу по пътеката към Езерото и Хищника се понесе край него, като се придвижваше с големи скокове.