Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

Но това бе нещо повече, бе убеден, повече от обикновения опознавателен сигнал. Третия път, когато го бе достигнало, не бе задействало символичното преживяване, което бе изпитал предишните пъти, а сцена от собственото си детство и съвсем човешка халюцинация, в която бе разговарял с тракащия череп на Шекспир. Това просто задействане ли бе, или се бе случило, защото механизмът (механизъм?), управляващ часа на бога, си бе прокарал път в съзнанието и душата му, на практика проучвайки, изследвайки и анализирайки го, както, изглежда, го бе правил през първите два пъти. Нещо такова, спомни си той, явно бе изживял и Шекспир.

— Има ли нещо, което да искаш? — попита той. — Ти правиш това за нас — какво можем да направим ние за теб?

Хортън почака за отговор, но отговор не последва. Езерото остана тъмно и спокойно, с изпъстрена от звездната светлина повърхност.

Ти правиш това за нас, бе казал той, какво можем да направим ние за теб? Звучеше, сякаш това, което Езерото бе предложило, бе нещо с голяма стойност, нещо, от което се нуждаеха. А така ли бе? — запита се той. Беше ли нещо, от което се нуждаеха, нещо, което желаеха поне? А не бе ли по-вероятно нещо и без което можеха да минат, без което щяха да са по-щастливи?

Засрами се. Първият контакт, помисли си. После разбра, че греши. Първият контакт за него и за Кораба, но може би не Първия контакт за Езерото или за много други Езера на много други планети. Не първият контакт и за много други хора. Откакто Кораба бе напуснал Земята, хората се бяха разселили из галактиката и тези частици от човечеството трябва да са направили много други първи контакти със странни и прекрасни същества.

— Езеро — рече той. — Казах ти нещо. Защо не отговаряш, Езеро?

Слаб проблясък се мярна в съзнанието му, на задоволство, като тихата въздишка на заспиващо кученце.

— Езеро! — викна Хортън.

Нямаше отговор. Проблясъкът не се повтори. И това ли бе краят, това ли бе всичко? Може би езерото бе уморено. Стори му се смешно, че такова нещо като Езерото може да бъде уморено.

Изправи се на краката си и скованите му мускули простенаха за отпускане. Но като се изправи на краката си, той не си тръгна веднага, остана и се заслуша в озадачението, което тътнеше из мозъка му.

Бе се разочаровал, спомни си, когато за пръв път бе зърнал планетата, разочарован от липсата и на чуждоземност, мислейки за нея единствено като за неугледна Земя. И наистина, каза си той в защита на първото си впечатление, бе доста неугледна, ако се погледнеше така.

Сега, когато настъпи време да си върви, сега, когато му бе разрешено да се оттегли, изпита странно нежелание да си тръгне. Както, след като си завързал ново приятелство, не искаш да кажеш довиждане. Сравнението не бе правилно, знаеше го — това не бе приятелство. Потърси точната дума. Но не можа да намери такава.

Можеше ли изобщо да съществува истинско приятелство, почуди се Хортън, най-близко приятелство между два напълно различни разума. Можеха ли някога да намерят този общ език, тази допирна точка, така че да си кажат един на друг: съгласен съм с теб — може да си стигнал до идеята за общочовешки понятия и за обща философия от различна гледна точка, но твоите заключения съвпадат с моите.

Малко вероятно бе, каза си Хортън, да стане така в подробностите, но на основата на обобщени принципи можеше да е възможно.

— Лека нощ, Езеро — рече той. — Радвам се, че най-накрая се запознах с теб. Надявам се, че това ще е добре и за двама ни.

Изкатери се бавно по скалистия бряг и тръгна по пътеката, като си светеше с фенерчето, за да намери пътя.

След един завой в светлината му попадна бяло петно. Насочи фенерчето нагоре. Беше Илейн.

— Тръгнах да те посрещна — каза тя.

Хортън се приближи до нея.

— Глупаво е било да го правиш — смъмри я той. — Можеше да се загубиш.

— Не можех да стоя повече там — отвърна Илейн. — Трябваше да те открия. Изплашена съм. Нещо ще се случи.

— Отново ли твоето предусещане? — попита той. — Както когато намерихме създанието, хванато във времето?

Тя кимна.

— Предполагам, че е същото. Просто изпитвам неудобство и напрегнатост. Като че ли се люлея някъде, готова за скок, но не знам къде да скоча.

— След това, което се случи преди — рече Хортън, — съм склонен да ти вярвам. Твоето предчувствие заговори. Или е повече от предчувствие?

— Не знам — отговори тя. — Толкова е силно, че съм уплашена. Питам се — би ли прекарал нощта с мен? Има двоен спален чувал. Ще го поделиш ли с мен?