Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

Нищо не изглеждаше да има смисъл. Струваше му се, че е загубил всякаква ориентация. Нямаше други отправни точки, освен течното гюле и далечните звезди, и дори тези отправни точки едва ли имаха особено значение. Изглеждаше, че бе загубил всякаква мярка за време, а и пространството надали се поддаваше на измерване с аршин, и ако все още запазваше нещо от собствената си самоличност, то бе бледо копие на самоличност. Така става, рече си той със задоволство, когато нямаш тяло. Милион светлинни години могат да са на не повече от крачка и милион години не повече от цъкването на секунда. Единственото нещо, което долавяше, бе шумът на пространството, който бе като океан, изливащ се от водопад с височина хиляда километра — и един друг звук, равен и остър, стържещ шум, почти пределно висок, за да бъде все още възприет от слуха му, и това, каза си Хортън, бе въздишката на светкавицата, която проблесна малко преди безкрайността, а блясъкът на светкавицата, знаеше, бе печатът на времето.

Изведнъж, докато гледаше настрани за момент, усети, че кълбото, което бе следвал из космоса, бе намерило слънчева система и се спускаше надолу през гъстата атмосфера, за да обиколи една от планетите. Докато го наблюдаваше, на едната страна на кълбото изникна пъпка и се изду, за да образува друго по-малко кълбо, което се откъсна и започна да прави обиколка на планетата, а по-голямото кълбо майка изви навън, за да се гмурне отново в космоса. Като изви, то се отърси от него, завъртя го и вече свободен, той се запремята към тъмната повърхност на непознатата планета. Страхът заби дълбоко ноктите си в него и той отвори уста да извика, учуден, че имаше уста да вика.

Но преди да успее да извика, нямаше вече нужда, защото се бе върнал в тялото си, свито край Езерото.

Очите му бяха здраво стиснати и Хортън ги отвори, като чувстваше, че трябва да ги разтваря с усилие, вместо просто да ги отвори. Можеше да вижда доста добре, въпреки тъмнината на нощта. Езерото лежеше спокойно в скалната си чаша, ненабраздено огледало, искрящо със светлината на звездите, които висяха на небето отгоре. Отдясно се издигаше могилата, конусообразна сянка в мрака на земята, а отляво хребетът, на който се намираше потъналият в руини град, приличаше на клекнал черен звяр.

— Значи ето как е било — каза той, като се обърна тихо към Езерото, не по-високо от шепот, сякаш бе тайна, която трябваше да запазят помежду си. — Колония от тази течна планета. Вероятно една от многото колонии. Но защо колонии? Какво получава планетата от колониите? Жив океан, който изпраща малки части от себе си, малки ведра от себе си, за да засее други слънчеви системи. И като ги изпраща, какво печели? Какво се надява да спечели?

Хортън млъкна и продължи да клечи всред тишината, толкова дълбока тишина, че чак изнервяше. Толкова пълна и неумолима, че му се стори, че все още може да чуе високото равномерно свистене на времето.

— Проговори ми — помоли той. — Защо не ми говориш? Можеш да показваш и да разправяш, защо не можеш да говориш?

Защото това не бе достатъчно, рече си той. Не бе достатъчно да се разбере какво представляваше Езерото или как бе попаднало тук. Това бе само начало, основен факт от историята, който не указваше нищо за мотива или намерението, или целта, а тези три неща бяха важни.

— Слушай — каза Хортън, като все още молеше, — ти си един вид живот, а аз съм друг вид живот. Поради самите ни същности не можем да си причиним вреда един на друг. Така че никой от нас няма от какво да се страхува. Виж, ще поставя въпроса по друг начин. Има ли нещо, което мога да направя за теб? Има ли нещо, което искаш да направиш за мен? Или ако няма, какъвто много вероятно е случаят, след като действаме на толкова различни нива, защо не се опитаме да си разкажем един за друг, да се опознаем по-добре. Трябва да имаш някакъв разум. Сигурно това засяване на планетите е нещо повече от просто инстинктивно поведение, повече от растение, което разпръсква семената си, за да хванат корен в друга почва, тъй както нашето идване тук е нещо повече от сляпа сеитба на семето на нашата култура.

Седеше, чакайки, и отново нещо се размърда в съзнанието му, сякаш бе влязло в него и се опитваше да изпише съобщение там, да начертае там картина. Бавно, до известна степен мъчително, картината се уголеми и се оформи, отначало подвижна, после размазана и накрая, придобивайки изображение като в анимационен филм, което се сменя, фокусира се веднъж и още веднъж, взе да става по-ясна и по-определена с всяка промяна, докато не му се стори, че имаше двама като него — двама като него, клечащи край Езерото. Само че единият от тях не просто клечеше, а държеше в ръката си бутилка — същата бутилка, която бе донесъл от града, — и се наведе да потопи бутилката в течността на Езерото. Хипнотизиран, той наблюдаваше — двамата като него наблюдаваха — как гърлото на бутилката забълбука и изхвърли фонтан от пукащи се мехурчета, когато течността на Езерото, изпълвайки бутилката, прогони навън въздуха от нея.