Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

— По самата си същност всякаква магия е примитивна — обясни Никодим. — Тя е призоваване от невежите на сили, чието съществуване се подозира, но в което никой не е сигурен.

— Не е задължително да е така — възрази Илейн. — Познавам хора, които владеят действена магия — магия, на която можеш да разчиташ. Основава се, мисля, на математиката.

— Но не на нашия вид математика — каза Хортън.

— Вярно. Не на нашия вид математика.

— Но ти не знаеш тази магия — рече Хищника. — Не разполагаш с математиката й.

— Съжалявам, Хищнико, нямам никакво понятие от нея.

— Вие разваляте магията ми — изрева Хищника. — Вие, всички вие ме проваляте по най-долен начин. На простата ми магия с корени и листа, и кора се присмивате с високомерие. После ми разправяте за други магии, които биха могли да успеят, които биха отворили тунела, но не знаете тези магии.

— Още веднъж много съжалявам — каза му Илейн. — Иска ми се заради теб да владеех тази магия. Но ние сме тук, а тя е някъде другаде и дори да можех да отида да я потърся, да намеря тези, които могат да боравят с нея, не съм сигурна дали бих могла да ги заинтересувам с такава задача. Защото те несъмнено ще са доста надменни хора и с тях не ще се говори лесно.

— Никой — рече прочувствено Хищника — не го е грижа. Вие, вие и тримата можете да се върнете на кораба…

— Можем отново да отидем при тунела сутринта — предложи Никодим — и да го разгледаме още веднъж. Може да забележим нещо, което сме пропуснали. В крайна сметка прекарах всичкото си време край таблото за управление и никой не обърна внимание на самия тунел. Вероятно ще открием нещо там.

— Ще го направиш ли? — попита Хищника. — Наистина ли ще го направиш за добрия стар Хищник?

— Да — отговори Никодим. — За добрия стар Хищник.

И това ще е краят , помисли си Хортън. Ще излязат утре сутринта и ще изследват тунела още веднъж. Като не намерят нищо, няма да могат да направят нищо повече — въпреки че, като се замисля, изразът е погрешен: досега те не са направили абсолютно нищо. След няколко хиляди години, ако се приемат за верни датите на Илейн, най-накрая те достигнаха планета, на която човек може да живее, и после си тръгнаха за спешна спасителна операция, която не доведе до нищо. Не бе логично той да си мисли за такива неща, каза си Хортън, но това бе истината. Единственото нещо със стойност, което бяха намерили, бяха изумрудите, а в тяхното положение не си заслужаваше да събират изумрудите от земята. Макар да бе възможно при повторно разсъждение да са открили нещо, което оправдаваше изразходваното време. Но то бе нещо, към което очевидно не можеха да имат никакви претенции. По всички правила на етиката Хищника трябваше да бъде наследник на Шекспир, което означаваше, че томчето на Шекспир трябваше да принадлежи нему.

Хортън погледна нагоре към черепа, закрепен над вратата. Бих се радвал на книгата , рече той на черепа, говорейки си наум. Бих искал да седна на спокойствие и да я прочета, да се опитам да изживея дните на изгнанието ти, да преценя лудостта и мъдростта в теб, като намеря без съмнение повече мъдрост, отколкото лудост, защото дори в лудостта може да има понякога мъдрост, да се опитам да свържа хронологически пасажите и бележките, които си нахвърлил толкова случайно, да разбера какъв човек си бил и как си се справил със самотата и смъртта.

Наистина ли разговарях с теб? попита той черепа. Не излезе ли извън измеренията на смъртта, за да установиш контакт с мен, може би специално за да ми съобщиш за Езерото? Или си търсил просто някой, някоя друга разумна твар, която би била способна да отхвърли естественото недоверие и тогава да разговаря с теб? Попитай Езерото, каза ти. А как се пита Езерото? Отиваш при Езерото и обявяваш: Шекспир каза, че мога да говоря с теб — така че почвай да говориш! И какво в действителност знаеш за Езерото? Може ли да е имало повече от това, което пожела да ми кажеш, но нямаше време да го сториш? Сега е безопасно да те питам всичко това, защото не можеш да ми отговориш. Въпреки че се стремя да повярвам, че съм разговарял с теб, като сега те бомбардирам с куп въпроси, на които знам, че няма да ми бъде отговорено от нещо във вид на изветрена кост, закачена над врата.

Не си казал нищо от това на Хищника, но не би му и казал, защото в лудостта си трябва да си се страхувал от него дори повече, отколкото си позволил да се разбере от написаното. Странен човек си бил, Шекспир, и съжалявам, че не съм те познавал, но може би сега ще те опозная. Може би те познавам по-добре, отколкото бих те познавал като човек от плът. Може би даже по-добре, отколкото би могъл да те опознае Хищника, защото аз съм човек, а Хищника не е.