Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

— Твоят дух ли говори с мен? Сянката ти? Призракът ти?

— Най-напред ми кажи следното — рече черепът, като потракваше с челюсти, върху които липсваха два зъба. — Най-напред ми кажи какво е живот и какво е смърт и после ще ти отговоря за духа и сянката.

Черепът на Шекспир висеше над вратата и им се хилеше — а миг преди това, каза си Хортън, не се бе хилил. Бе разговарял с него, както би говорил друг човек. Бе необичайно, но не и ужасно и той не се бе хилил. Двата му липсващи зъба не бяха приличали на нищо повече от два липсващи зъба, но сега в тях имаше нещо зловещо, което смущаваше. Вечерният здрач се бе спуснал и блясъкът на огъня, отразяващ се в полираната кост, правеше челюстите да изглеждат като че ли все още са в движение и придаваше премигващ ефект на дълбоката тъмнина на кухините, където някога са били очите.

— Ето че тази работа с часа на бога — рече Никодим, като огледа пържолите, — ужасно обърка готвенето ми. Парчетата месо са изпечени така, че почти да хрускат.

— И така е хубаво — каза Хортън. — Обичам яденето си по-сурово, но това няма особено значение.

До него Илейн, изглежда, излизаше от транс.

— Защо не ми каза? — укори го тя. — Защо не ме предупреди какво представлява?

— Няма как — обади се Хищника. — Как можеш да опишеш свиването на стомаха…

— Какво изпита? — рече Хортън.

— Уплаха — отвърна тя. — Но, от друга страна, бе прекрасно. Сякаш някой те поставя на върха на гигантска космическа планина, а цялата вселена е разгърната пред теб с цялото си величие и красота, с цялата си тъга. С цялата си любов и омраза, с цялото си съчувствие и пренебрежение. Стоиш там, крехко същество, брулено от вятъра, който помита световете, и отначало си сам и объркан, чувстваш се като че ли си на място, на което не си поканен, после обаче си припомняш, че не си искал да бъдеш там, но по някакъв начин си се озовал там, и тогава всичко ти се струва наред. Знаеш какво виждаш и то въобще не изглежда по начина, по който си си го представял — ако наистина си си представял някога това, което ще видиш, нещо, което никога не ти се е случвало, разбира се. Стоиш и го гледаш, отначало без разбиране, а после бавно започваш да разбираш съвсем малко, както ако някой ти казва какво представлява всичко това. И накрая започваш да разбираш, като използваш истини, чието съществуване не си подозирал, почти си готов да си кажеш, че така трябва да бъде, и тогава, преди да го кажеш, всичко изчезва. Точно когато се почувстваш готов да уловиш част от смисъла му, всичко изчезва.

Това е точно — така помисли си Хортън — или най-малкото точно така беше. Но този път за него бе различно, както бе писал Шекспир: може да е различно. А смисълът на това различие, причината за това различие?

— Този път го измерих — обяви Никодим. — Продължи по-малко от четвърт час. Изглеждаше ли толкова дълго.

— Доста по-дълго — отвърна Илейн. — Сякаш траеше цяла вечност.

Никодим погледна въпросително към Хортън.

— Не знам — каза Хортън. — Нямах много ясна представа за времето.

Разговорът с Шекспир не бе продължил твърде дълго, но когато се опита да пресметне по памет колко време бе прекарал в бобовото поле, не можа да направи дори предположение.

— При теб същото ли беше? — попита Илейн. — Почти същото като мен ли видя? Това ли бе, което не можеше да ми опишеш?

— Този път бе различно. Върнах се в юношеството си.

— И това ли бе всичко? — настоя Илейн. — Просто се върна в детството си?

— Това бе всичко — рече Хортън. — Не можеше да се реши да им разкаже за разговора си с черепа. Би звучало доста чудато и вероятно Хищника би изпаднал в паника, като го чуеше. По-добре бе просто да го премълчи, заключи той.

— Нещото, което искам — заяви Хищника, — е този час на бога да ни каже как да поправим тунела. Напълно ли си сигурен — обърна се той към Никодим, — че не можеш да направиш нищо повече?

— Нямам представа — отговори Никодим. — Опитах се да махна покритието на таблото за управление, но изглежда невъзможно. Опитах се да откъртя таблото, но скалата е твърда като стомана. Длетото отскача от нея. Тя просто не е скала. Била е променена по някакъв начин.

— Бихме могли да опитаме с магия. Измежду четиримата от нас…

— Аз не владея никаква магия — каза му Никодим.

— Нито пък аз — допълни Хортън.

— Аз владея някаква — рече Хищника, — може би госпожицата?

— Какъв вид магия, Хищнико?

— Магия с корени, магия с треви, магия с танци.

— Всичките са примитивни — отвърна Илейн. — Биха имали съвсем слабо действие.