Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

А Хищника? Да, какво да се прави с Хищника? Защото сега настъпваше краят и някой трябваше да вземе решение какво да сторят за Хищника. Хищника — бедният проклет мърляч, непривлекателен и отвращаващ, и все пак нещо трябваше да се направи за него. След като бяха събудили надеждите му, не можеха просто да си тръгнат и да го оставят тук. Кораба — трябваше да попита Кораба, но се страхуваше. Дори не се бе опитал да се свърже с Кораба, защото, ако го стореше, когато го стореше, щеше да възникне въпросът за Хищника и той знаеше отговора. Отговор, който не искаше да чуе, отговор, който не би понесъл да чуе.

— Езерото вони силно тази нощ — каза Хищника. — Има моменти, когато вони повече от друг път, и ако вятърът идва оттам, просто не може да се живее.

Когато думите проникнаха в съзнанието му, Хортън отново се озова всред останалите, насядали край огъня, а черепът на Шекспир бе само едно бяло петно, разположено над вратата.

Смрадта бе наоколо, противната гнилост на Езерото, а отвъд кръга на светлината от лагерния огън се дочу свистене. Другите го чуха и главите им се извърнаха да погледнат в посоката, от която бе дошъл звукът. Като се напрягаха да чуят шума да се повтори, всички мълчаха.

Звукът се чу отново и сега се долови движение в тъмнината навън, като че ли част от мрака се бе помръднала, не движение, което можеше да се види, а усещане за движение. Малка част от тъмнината започна да сияе, сякаш една фасетка от нея се бе превърнала в огледало и отразяваше светлината на огъня.

Сиянието нарасна и вече, нямаше съмнение за движението в мрака — кълбо от по-дълбока тъмнина се търкаляше към тях, като свистеше.

Отначало то бе само загатнато, после започна да се усеща и сега, съвсем изведнъж, ясно забележимо, то се разкри — кълбо от мрак с диаметър около половин метър или повече, което се търкулна от нощта в кръга, осветен от огъня. С него дойде и вонята засилваща се воня, която обаче с приближаването на кълбото, изглежда, губеше част от остротата си.

На три метра от огъня кълбото се спря и зачака, черна топка с мазен блясък. Просто остана на място. Беше неподвижно. Без да шава, без да пулсира, без какъвто и да е знак, че някога се е движило или бе способно да се движи.

— Това е Езерото — рече Никодим, говорейки тихо, сякаш не желаеше да го смути или да го изплаши. — То е от Езерото. Част от Езерото, дошла на гости.

В групата цареше напрежение и страх, но не и завладяващ ужас, каза си Хортън, по-скоро страх от изненада и учудване. Като че ли кълбото бе много предпазливо, помисли си той, за да потисне страха им.

— Не е вода — обяви Хортън. — Днес бях там. По-тежко е от вода. Като живак, но не е живак.

— Значи тогава част от него може да стане на топка — заключи Илейн.

— Проклетото нещо е живо — изписка Хищника. — Лежи си там и знае за нас, шпионира ни. Шекспир казва, че нещо не е наред с Езерото. Той се страхува от него. Не смее да се приближи до него. Шекспир е най-изтъкнатият страхливец. Понякога казва, че в страхливостта има дълбока мъдрост.

— Има много неща — каза Никодим, — които не разбираме. Блокираният тунел, създанието, затворено във времето, и сега това. Имам чувството, че нещо ще се случи.

— Така ли е? — попита Хортън кълбото. — Ще се случи ли нещо? Да ни кажеш ли си дошло?

Кълбото не издаде никакъв звук. Не трепна. Просто стоеше и чакаше.

Никодим направи крачка към него.

— Остави го на мира — рече остро Хортън.

Никодим спря.

Настъпи мълчание. Нямаше какво да се прави, нямаше какво да се каже. Езерото беше тук, следващият ход бе негов.

Кълбото помръдна, потрепери и после отстъпи, търкаляйки се назад към тъмнината, докато от него не остана и следа, макар дълго след като изчезна на Хортън да му се струваше, че все още може да го види. Плискаше и шумолеше, докато се движеше, и накрая този звук заглъхна в далечината, а вонята, с която някак си бяха свикнали, започна да се разсейва.

Никодим се върна до огъня и клекна край него.

— Какво бе всичко това? — запита той.

— Искаше да ни види — простена Хищника. — Дойде да ни види.

— Но защо? — попита Илейн. — Защо искаше да ни види?

— Кой би могъл да знае какво би искало едно Езеро — отвърна Никодим.

— Има само един начин да се разбере — каза Хортън. — Ще отида да попитам Езерото.

— Това е най-налудничавото нещо, което някога съм чувал — рече Никодим. — Обстановката тук трябва да ти е подействала.

— Не мисля, че е налудничаво — възрази Илейн. — Езерото дойде да ни посети. Ще дойда с теб.