Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

— Не, недей — възпротиви се Хортън. — Само аз ще отида. Всички вие ще стоите тук. Никой няма да идва с мен и никой няма да ме следи. Разбрано ли е?

— Слушай, Картър — каза Никодим, — не можеш просто да хукнеш…

— Оставете го да върви — изръмжа Хищника. — Хубаво е да се знае, че не всички хора са като страхливия ми приятел там над вратата.

Той скочи на крака и отдаде чест грубо, почти подигравателно.

— Върви, мой войнствени приятелю. Върви да срещнеш врага.

На два пъти се изгуби, като пропусна завои на пътеката, но накрая стигна езерото, като се спусна по стръмния склон над брега му, а светлината на фенерчето му се отразяваше от идеално гладката му повърхност.

Нощта бе мъртвешки тиха. Езерото изглеждаше плоско и мъртво. Небето бе обсипано с пръснати непознати звезди като прашинки. Хортън погледна назад и видя отблясъка на лагерния огън да осветява високия връх на едно дърво.

Заби петите си на полегатия камък, водещ към Езерото, и клекна ниско.

— Добре — рече той, като говореше както гласно, така и наум, — нека да видим.

Почака и му се стори, че в Езерото имаше някакво раздвижване, вълнение, което не бе точно вълничка, и от отсрещния бряг се дочу шепот като вятър, духащ леко над сноп тръстики. Почувства също и раздвижване в съзнанието си, усещане, че нещо се изграждаше там.

Почака още и сега нещото вече не бе в мозъка му, а чрез промяна на определени координати, от които Хортън нямаше понятие, освен мисълта, че трябваше да става дума за координати, самият той, изглежда, бе преместен. Струваше му се, че виси като лишено от тяло същество в неизвестна празнота, съдържаща един-единствен обект, синьо кълбо, което сияеше под блясъка на слънчевата светлина, идваща над лявото му рамо или където би трябвало да е лявото му рамо, защото не можеше да бъде сигурен, че изобщо притежаваше тяло.

Кълбото или се движеше към него, или той падаше към него — не можеше да каже със сигурност кое от двете. Във всеки случай то нарастваше. Докато нарастваше, синевата на повърхността му започна да се изпъстря с нащърбени петна белота и той разбра, че кълбото бе планета с части от повърхността и, затъмнени от облаци, които досега бяха останали неразличими поради ярката синева на планетата.

Вече нямаше съмнение, че пропада през атмосферата на планетата, въпреки че падането изглеждаше до такава степен контролирано, че въобще не го усещаше. Не приличаше на падане, а по-скоро на спускане с вятъра надолу, като пухче, носещо се във въздуха. Кълбото бе изчезнало, кръгът му бе станал толкова голям, че запълваше и дори излизаше извън зрителното му поле. Под него сега се простираше голямата равнина на синевата с изрисуваната белота на облаците. Облаци, без нищо друго, без никаква следа от континенти.

Сега се приближаваше по-бързо, като пикираше надолу, но илюзията, че бе пухче, все още се запазваше. Когато стигна близо до повърхността, можа да види, че синевата бе набръчкана — вода, намираща се в движение под напора на вятъра, който бушуваше над нея.

Не вода, каза му нещо. Течност, но не вода. Свят на течността, морска планета, течен свят без континенти, нито острови.

Течност?

— Значи това е — рече Хортън, като изговаряше с устата си, в главата си, в тялото си, приведено ниско на брега на Езерото. — Значи това е мястото, откъдето си дошло. Това е твоята същност.

И отново се върна там, малко пухче, увиснало над планетата, наблюдаващо под себе си огромно надигане в океана, течността, която се издува и откъсва, закръгля се и образува кълбо, широко може би много километри, но иначе съвсем същото като другото кълбо, което бе направило посещение край лагерния огън. Кълбото, видя той, се носеше нагоре, издигаше се във въздуха, издигаше се отначало бавно, после набра скорост и връхлетя върху му като гигантско гюле, изстреляно право към него. Не го улучи, но не премина и толкова встрани. Неговото превъплъщение като пухче бе подето и отнесено от завихрянето на въздуха, причинено от профучаването на течното кълбо. Далече зад него можеше да се чуе продължителният грохот от гърма при нахлуването на разцепената атмосфера обратно във вакуума, който кълбото бе създало при преминаването си.

Като погледна назад, забеляза, че планетата се отдалечаваше бързо, потъвайки в пространството. Странно бе, помисли си той, да се случва такова нещо с планета. Но почти веднага осъзна, че това ставаше не с планетата, а с него самия. Бе уловен от привличането на масивното течно гюле и като подскачаше нагоре-надолу, понесен от гравитацията му, щеше да отпътува с него в дълбините на космоса.