Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

— Интересно как се развиха събитията — каза Илейн. — Ако Хищника не бе попаднал в капана на тази планета, чудовището сигурно щеше да остане на свобода.

— И Езерото — допълни Хортън. — Ако Езерото не ни бе вдигнало по тревога, не бе надало предупредителния си вик…

— Значи това е било. Ето как си разбрал. Защо се е изплашило Езерото?

— Навярно е усетило злото в чудовището. Езерото може да не е защитено от зло.

Тя се изкачи по лекия наклон и застана до Хортън.

— Хубостта му си отиде рече тя. — Сега изглежда ужасно. Има толкова малко красота във вселената, не можем да запазим нищо от нея. Може би затова смъртта е толкова страшна — отнема красотата.

— Залезът на боговете — каза Хортън.

— Залезът…

— Още една приказка от старата Земя — обясни той. — Чудовището, драконът и Хищника. Всичките мъртви. Страхотно уреждане на сметките накрая.

Илейн потрепери въпреки топлината на палещото слънце.

— Нека да си вървим — предложи тя.

Седяха край загасващия лагерен огън.

— Има ли някой — попита Никодим, — който да желае закуска?

Илейн поклати глава. Хортън стана бавно.

— Време е да си вървим — рече той. — Няма какво да ни задържа повече тук. Знам това и все пак изпитвам странно нежелание да си тръгна. Тук сме били само три дни, но изглеждат много повече. Илейн, ще дойдеш ли с нас?

— Разбира се — отговори тя. — Мислех, че знаеш.

— Предполагам, че съм знаел. Просто попитах, за да съм сигурен.

— Ако ме искате и има място.

— Искаме те и има място. Има предостатъчно място. Бихме желали да вземем книгата на Шекспир — обади се Никодим. — Мисля, че това е всичко. На връщане можем да спрем и да напълним джобовете си с изумруди. Знам, че за нас те надали ще имат стойност, но не мога да отвикна да ги смятам за ценни.

— Има още нещо — каза Хортън. — Обещах на Езерото да отнеса със себе си част от него. Ще взема една от по-големите кани, които Шекспир е донесъл от града.

— Охлювите пристигат — обяви спокойно Илейн. — Съвсем бяхме забравили за тях.

— Те лесно се забравят — отвърна Хортън. — Плъзгат се нагоре-надолу. Изглеждат някак си нереални. Трудно е да се помнят, сякаш те не държат да бъдат запомнени.

— Иска ми се да разполагахме с време — рече Илейн, — така че да разберем какво представляват. Не може да е просто случайност, че се появиха точно в този момент. И те благодариха на Хищника или поне изглеждаше, че му благодариха. Имам чувството, че са изиграли по-голяма роля във всичко това, отколкото изобщо подозираме.

Най-предният охлюв бе образувал пипало и им махаше с него.

— Може би току-що са открили — предположи Илейн, — че тунелът е затворен.

— Искат да отидем с тях — каза Никодим. — Сигурно искат да ни покажат, че тунелът е затворен — рече Хортън. — Като че ли не знаем.

— Дори и да е така — реши Илейн, — би трябвало да отидем с тях и да разберем какво желаят.

— Ако можем — усъмни се Никодим. — Комуникацията с тях не е добра.

Хортън тръгна пръв, а Илейн и Никодим го последваха. Голите охлюви изчезнаха зад завоя, скриващ тунела от погледа, и Хортън забърза подире им. Когато подмина завоя, внезапно се спря.

Отворът на тунела вече не бе тъмен, а светеше с млечна белота.

— Бедният Хищник — рече Никодим зад гърба на Хортън. — Само ако можеше да е тук.

— Охлювите — каза Илейн. — Охлювите…

— Строителите на тунелите, възможно ли е да са те? — запита Хортън.

— Не е задължително — отговори Никодим. — Може би са пазачите на тунелите. Охраната на тунелите. Не е задължително да са строителите.

Трите охлюва подскачаха надолу по пътеката. Не спряха. Стигнаха входа на тунела и като скочиха в него, изчезнаха.

— Контролното табло е заменено — забеляза Никодим. — Трябва да са го направили охлювите. Но как са могли да знаят, че ще се случи нещо, което ще им позволи да отворят тунела? По някакъв начин някой трябва да е знаел, че ще стане излюпването и че планетата може да бъде отворена.

— Това стана възможно благодарение на Хищника — напомни Хортън. — Досаждаше ни, молеше ни, постоянно ни подканваше да отворим тунела. А накрая той самият го отвори, направи възможно отварянето му. Но твърде късно, за да му помогне. Въпреки че не можем да го съжаляваме. Той постигна това, което искаше. Изпълни целта си, а малцина са тези, които успяват. Търсенето му на слава приключи и Хищника е велик народен герой.

— Но той е мъртъв — протестира Никодим.

— Кажи ми… — започна Хортън и си спомни разговора с Шекспир. — Най-напред ми кажи какво е смърт.