Клифърд Саймък: Планетата на Шекспир

Това обаче ще ни струва нещо , забеляза дамата. Няма да го получим безвъзмездно. Каква цена, господин Монах, би предложил за него?

Страха си , отговори монахът. Пожертвах страха си и се радвам, че го сторих. Това не е никаква цена. Но то е всичко, което имам. Това е всичко, което мога да предложа.

А аз проклетата си гордост , рече дамата, и нашият Голям Учен егоизма си. Господин Учен, можеш ли да дадеш егоизма си?

Ще е трудно , отвърна ученият. Навярно ще дойде време, когато няма да се нуждая от егоизма си.

Е, добре , каза монахът, ще разполагаме с Езерото и часа на бога. Те вероятно ще ни дадат морална подкрепа и може би някой стимул — ако ще да е само стимулът да ги пратим по дяволите.

Мисля , заключи дамата, че накрая ще го постигнем. Не като пратим, както казваш, нещо друго по дяволите. Мисля, че в крайна сметка нещото, от което ще искаме да се отървем, ще бъдем самите ние. С времето така ще ни омръзне собствената ни дребнавост, че всеки от нас ще е щастлив да се слее с останалите двама. И може би накрая ще достигнем това благословено състояние, когато въобще няма да имаме отделни самоличности.

Никодим чакаше край вече изгасналия лагерен огън, когато Хортън се върна от Езерото. Роботът бе опаковал нещата и томчето на Шекспир лежеше върху тях. Хортън остави внимателно каната, като я подпря на пакетите.

— Има ли нещо друго, което искаш да вземеш? — попита Никодим.

Хортън поклати глава.

— Книгата и каната — отговори той. — Мисля, че това е всичко. Керамичните съдове, които Шекспир е събрал, имат малка стойност сами за себе си. Единствено като сувенири. Един ден някой друг ще дойде тук, било то човек или не, който ще изследва града. По-вероятно е да бъде човек. Изглежда, че нашият вид може от време на време да попада в почти фатален плен на миналото.

— Мога да поема двата пакета — предложи Никодим, — както и книгата. Надали ще те затрудни да носиш тази кана.

Хортън се усмихна.

— Изпитвам ужасен страх, че някъде по пътя нещо ще ме спъне. Не мога да допусна това да се случи. Поел съм да се грижа за Езерото и не мога да позволя нещо да му се случи.

Никодим хвърли бегъл поглед на каната.

— Не си взел много от него.

— Достатъчно — рече Хортън. — Една лъжичка, една чашка от него сигурно би било напълно достатъчно.

— Не разбирам особено — каза Никодим — за какво е всичко това.

— Нито пък аз — отвърна Хортън, — освен че имам чувството, че нося в една кана част от приятел и там горе всред небивалата пустош на космоса човек не може да иска нищо повече.

Никодим стана от купа дърва, върху който седеше.

— Вземи каната — рече той — и аз ще нарамя останалото. Няма повече какво да ни задържа.

Хортън не се помръдна да вдигне каната. Стоеше на мястото си, оглеждайки се наоколо.

— Изпитвам мъничко нежелание — сподели той. — Като че ли има да се направи още нещо.

— Липсва ти Илейн — реши Никодим. — Щеше да е хубаво тя да е с нас.

— Точно това е — съгласи се Хортън. — Да, тя ми липсва. Беше тежко да стоя и да я гледам как влиза в тунела. И онзи там също. — Той посочи към черепа, който висеше над вратата.

— Не можем да го вземем — каза Никодим. — Този череп ще се разпадне, ако го докоснем. Няма да остане дълго там. Някой ден ще духне вятър…

— Нямах предвид това — рече Хортън. — Толкова дълго е бил самотен тук. А сега ще го оставим отново сам.

— Хищника остава тук — отвърна Никодим.

— Правилно — въздъхна успокоен Хортън. — Не бях помислил за това.

Наведе се и взе каната, като я пое внимателно в ръцете си. Никодим вдигна на гръб пакетите и пъхна книгата под мишница. После се обърна и тръгна по пътеката, последван от Хортън.

На завоя на пътеката Хортън се извърна и погледна назад към древногръцката къща. Като стисна здраво каната с едната си ръка, той вдигна другата, за да махне на прощаване.

Сбогом, каза той без думи, в съзнанието си. Сбогом, стари албатросе, предвестнико на бури — ти, луди човече, храбри човече, изгубени човече.

Може да е било някаква игра на светлината. Може да е било нещо друго.

Но във всеки случай, каквото и да е бяло, от мястото си над вратата, където стоеше, Шекспир му намигна.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/1416

Издание:

ПЛАНЕТАТА НА ШЕКСПИР. 1990. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика No.60. Научнофантастичен роман. Превод: от англ. Емануел ИКОНОМОВ [Shakspeare’s Planet / Clifford D. SIMAK (1976)]. Предговор: За един по-човечен свят — Асен МИЛЧЕВ — с.5–9. Художник: Васил ИНДЖЕВ. С ил. Печатница: ДП „Георги Димитров“, София. Печатни коли: 12.50. Страници: 216. Формат: 32/70/100. 17 см. Без тираж. Цена: 4.20 лв.