Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

— Тя е един край — отвърна Никодим. — Тя е като загасването на лампа.

— Не съм толкова сигурен — възрази Хортън. — По-рано щях да се съглася с теб, но сега не съм съвсем сигурен.

— Картър — рече Илейн с глас на малко момиче. — Картър, чуй ме, моля те.

Той се обърна към нея.

— Не мога да дойда с теб — съобщи тя. — Всичко се промени. Сега е различно.

— Но ти каза…

— Знам, но това беше, когато тунелът все още бе затворен, когато изглеждаше, че няма никакъв шанс да бъде отворен. Искам да бъда с теб. Няма нищо, което да желая повече. Но сега…

— Но сега тунелът е отворен.

— Не е само това. Не само че имам да върша работа и че сега мога да продължа да я върша. Охлювите. Сега знам какво търся. Трябва да намеря охлювите. Да ги намеря и да поговоря някак си с тях. Те могат да ни кажат това, което ни е нужно да знаем. Няма вече да изпробваме слепешката тунелите, за да разкрием тайната им. Сега знаем кой може да ни каже това, което е необходимо да знаем за тях.

— Ако успееш да ги откриеш. Ако успееш да се разбереш с тях. Ако пожелаят да ти отговорят.

— Трябва да опитам — настоя Илейн. — По пътя ще разглася това, ще оставя бележки край много други тунели с надеждата да бъдат намерени от много други изследователи, така че, ако не успея, да има други, които да знаят и да продължат търсенето.

— Картър — рече Никодим, — знаеш, че тя трябва да постъпи така. Колкото и да ни се иска тя да е с нас, трябва да признаем…

— Да, разбира се — отвърна Хортън.

— Знам, че няма да го направиш, че не можеш, но трябва да попитам — каза тя. — Би ли тръгнал с мен…

— Знаеш, че не мога — отговори Хортън.

— Да, знам, че не можеш.

— Значи всичко се свежда до това — заключи Хортън. — Няма как да го променим. Нашите задължения — задълженията и на двама ни — са твърдо неотменими. Срещаме се, после продължаваме по разнопосочните си пътища. Сякаш тази среща никога не я е имало.

— Не е вярно — възпротиви се Илейн — и ти знаеш, че не е така. Животът ни, животът на всеки от нас се е променил малко. Ще си спомняме един за друг.

Тя вдигна лицето си.

— Целуни ме веднъж — рече Илейн. — Бързо ме целуни, така че да нямам време да размисля, така че да мога да си тръгна…

Хортън коленичи до Езерото и потопи каната в течността. Течността избълбука, докато пълнеше каната. Изместеният въздух образува мехурчета на повърхността.

Когато каната се напълни, той се изправи и я взе под мишница.

— Сбогом, Езеро — рече той и се почувства глупаво, като го каза, защото не бе сбогом. Езерото тръгваше с него.

Това бе едно от предимствата на нещо като Езерото, помисли си Хортън. Езерото можеше да отиде на много места, обаче никога не трябваше да напуска мястото, откъдето бе започнало. Както ако той самият би могъл да тръгне с Илейн и също така да продължи с Кораба — и като си помисли, можело е да си остане на Земята и да е умрял преди много векове.

— Езеро — запита той, — какво знаеш за смъртта? Ти умираш ли? Ще умреш ли някога?

И това също бе глупаво, помисли си, защото всяко нещо трябваше да умре. Може би някой ден вселената щеше да умре, когато последната искрица енергия щеше да е изразходвана, и когато това се случеше, времето щеше да остане само да размисля мрачно над прахта на едно явление, което можеше да не се повтори никога повече.

Безсмислено, почуди се той. Беше ли всичко безсмислено?

Хортън поклати глава. Не можеше да се накара да мисли така.

Може би часът на бога знаеше отговор. Може би онази голяма синя планета знаеше. Някой ден, може би след хилядолетия, в черните дълбини на някой далечен сектор на галактиката Кораба щеше да получи или да открие сам отговора. Може би някъде в контекста на този отговор имаше обяснение за смисъла на живота, този слаб лишей, който се залавяше понякога отчаяно за дребните петънца материя, летящи из една необяснима необятност, която не знаеше, нито се интересуваше, че съществува такова нещо, наречено живот.

Значи пиесата свърши вече , каза дамата. Драмата приключи и можем да си тръгнем от тази объркана мръсна планета към чистия космос.

Влюбила си се в космоса ли? попита ученият.

Като такова нещо, каквото съм , отговори му дамата, не мога да се влюбя в абсолютно нищо. Кажи ми, господин Монах, какви неща сме ние? Ти успяваш да дадеш отговор на такива глупави въпроси.

Ние сме умове, отвърна монахът. Ние сме съзнания. Това е всичко, което се предполага да бъдем, но ние и досега не искаме да се освободим от различните боклуци, които някога сме носели в себе си. Вкопчили сме се в тях, защото мислим, че дават на всеки ни самоличност. Такъв е мащабът на нашата себичност и на нашето самомнение — че във формация, каквато сме ние, все още трябва да има стремеж към самоличност. И също така мащабът на нашето късогледство. Защото на нас ни се предлага далеч по-велика самоличност — общата на трима ни, — отколкото дребните индивидуални самоличности, за които продължаваме да настояваме. Можем да я постигнем единствено ако сами позволим на себе си да бъдем част от вселената — навярно можем да станем точно като вселената.