Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

— Това е лудост! — кресна Хорас. — Казвам ви, това е лудост!

— Разбирате — каза Ема, — че ние никога не сме виждали Неограничените. Някои може би са, но ние не.

— Това, което Ема иска да каже — намеси се отново Хорас, — е че никой от нас, тук в тази стая, не ги е виждал. Други хора го направиха и бяха убедени, че цялата човешка раса трябва да позволи да бъде превърната в чист интелект. Това тяхно убеждение се превърна в безумна основа на една вяра. Тези, които се разбунтуваха срещу нея, се оказаха вън от закона.

— Трябва да разберете — меко каза Тимъти, — че нашата раса беше узряла за подобно развитие. Дори и преди появата на Неограничените човечеството се беше променило. До момента, в който избягахме, гледните точки и философските концепции бяха неимоверно коригирани. Расата бе уморена, отегчена. Беше постигнала невероятен прогрес, беше почти съвършена. Развитието вече не означаваше нищо. Дилетантството, повече или по-малко, бе станало закон.

— Но вие? — попита Буун.

— Ние не — продължи Тимъти. — Ние и някои други не. Не паднахме в капана. Бяхме като чужденци, скрити в горите особняци, живеещи далеч от бляскавото общество в каквото се бе превърнало човечеството. Ние искахме да останем хора. Не повярвахме на новите идеи. Затова се оказахме извън закона.

— А Машините на времето?

— Откраднахме идеята за Времето от Неограничените — каза Хорас. — Все още бяхме хора в такава степен, че да направим всичко възможно за спасението си. Неограничените не лъжат и не крадат. Те са велики и благородни.

— И глупави — добави Дейвид.

— Да, вярно. И глупави. Но сега са ни открили и ние отново трябва да бягаме.

— Не мога да замина — каза Тимъти. — Решил съм, че няма да тръгна. Не мога да оставя книгите или записките си, цялата работа, която съм извършил.

— Тимъти се опитва — поясни Инид на Буун — да открие някаква следа за това къде и как човешката раса е сгрешила, как е могла да стигне до положението хората от милион години в бъдещето да приемат начина на живот на Неограничените. Тимъти смята, че някъде в миналото, близо до корените на цивилизацията ни, може да открие нещичко чрез подробно изучаване на историята и философията.

— Близо съм до откритието — каза Тимъти. — Сигурен съм, че е така. Но не мога да продължа работата си без моите книги и записки.

— Няма да има място да вземем всичките ти записки, а какво остава за книгите — прекъсна го Хорас. — Възможностите на Машините ни са ограничени. Разполагаме с тази на Мартин и това ме радва. Разполагаме още и с нашата малка Машина и с тази на Геън, ако все още работи…

— Не мисля, че е повредена — каза Дейвид. — Геън просто загуби контрол над нея, това е всичко. Приземи се сравнително меко в цветната леха.

— Ще я прегледаме — добави Хорас.

— Сега вече постигнахме напредък — обобщи Буун. — Но трябва да се вземат важни решения. Ако сте убедени, че трябва да тръгнем, то има ли някой каквато и да е идея накъде да потеглим?

— Можем да се присъединим към групата в Плейстоцена — отговори Ема.

Хорас поклати глава.

— Не и това. Атина е унищожена, а Хенри каза, че нещо души около нас. Възможността хората в Плейстоцена да са открити е същата. В случай че не са, нашето отиване може да заведе преследвача ни и при тях. Предложението ми е да отидем назад във времето, преди Плейстоцена.

— На мен ми се струва, че трябва да отидем в бъдещето — предложи Дейвид — и да се опитаме да разберем какво става.

— Обратно в гнездото на осите — каза Ема.

— Ако се налага — продължи Дейвид. — Сигурно там има още хора като нас, такива, които не са избягали, които се крият някъде, борещи се, колкото могат, за оцеляването си.

— Мартин може би знае какво става — каза Хорас, — но къде, по дяволите, е Мартин?

— Трябва ни малко време да обмислим всичко — изказа мнението си Дейвид. — Не можем да вземем решение в такава напрегната обстановка.

— Два дни тогава — реши Хорас. — Два дни и тръгваме.

— Надявам се, че разбрахте — бавно и решително каза Тимъти, — че аз не възнамерявам да отивам никъде. Оставам тук.

Буун седеше на ниската каменна ограда, която разделяше пасбището от полето. На полето два сетера се преследваха във весела лудост и гонеха птичките, излитащи от стърнищата. Късното следобедно слънце бе горещо, а безоблачното синьо небе бе надвиснало отгоре като огромна синя арка.

В разстояние на няколко часа Буун, придружаван от веселите кучета, бе обиколил Хопкинс Ейкър. Първоначално се бе насочил да открие времевия балон и да стигне до разделящата времева стена. Беше се опитал да върви по права линия, като спираше на моменти, за да се увери, че върви напред. Но след час или повече осъзна с известно учудване, че се връща приблизително все на мястото, откъдето бе тръгнал.