Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

Както и да е, разходката не беше съвсем безполезна. През този час и нещо природата, която прекосяваше, се бе просмукала в него. Бе минало доста време, откакто се бе разхождал сред нея и това му припомни и други разходки — в друго време и на други места. Премина през стадо самодоволни овце, които стояха и го гледаха с благ въпрос в очите си, а после отстъпиха малко назад, но продължиха да го наблюдават, докато не ги подмина бавно. Премина през малки рекички с кристални води, премина и през горички от едва прорасли дървета и с дълбоко задоволство забеляза дивите есенни цветя, които се поклащаха и отразяваха в поточетата.

И ето, сега седеше върху ниската каменна ограда, недалеч от мястото, където я бе прескочил в началото на разходката си. Зад него се виеше сред редици от умиращи тополи пътят към къщата. Пред него бяха извивките на стърнищата по полето. Седейки, той се замисли за това, което заедно с Коркорън бяха чули от хората в къщата. Беше толкова фантастично и толкова невероятно, че не можеше да го разбере. Не можеше да намери точка, от която да започне да го осмисля логически. Далече долу в полето забеляза сянката на нещо, което се раздвижи в горичката. Загледа се в него и разбра, че това е човек, а малко по-късно разпозна Коркорън. Докато го наблюдаваше, Коркорън се изкачи по възвишението към него.

Буун го изчака и потупа камъка до себе си.

— Сядай, Джей — каза той. — Разкажи какво намери.

Знаеше, че Коркорън не би се разхождал без цел и явно търсеше нещо.

— Намерих края на балона — отвърна Коркорън. — Сигурен съм, че успях, макар да беше толкова мъгляво, че не бих се заклел.

— Аз също го търсих — каза Буун. — Вървях по права линия и стигнах дотам, откъдето бях започнал. Не намерих края, но твоите очи са различни.

— Предполагам, че става дума за него. Аз наистина имам различен поглед. Но имам и свидетел. Хенри, кажи му!

— Хенри? Джей, ти си започнал да бълнуваш. С теб няма никой. Ти се изкачи по склона сам.

— Срещнах един приятел по пътя. Забравих, че едва ли ще го видиш от слънчевата светлина. Хенри, мръдни се към сянката на онова дърво, за да те види моят приятел.

Той посочи едно малко дърво до каменната ограда.

— Можеш да го видиш в сянката.

Буун погледна към дървото. Нямаше нищо — и изведнъж видя мъгляво движение, сякаш гледаше как прашинки танцуват в слънчева светлина, прецеждаща се през прозорец.

Беззвучен глас му проговори откъм сянката на дървото, а думите сякаш се удряха в мозъка му.

Радвам се, че се запознаваме, сър. Аз съм Хенри, макар и понякога Хорас да ме нарича Призрака, независимо от нежеланието и гнева на останалите членове на семейството. На мен Призрака изобщо не ми пречи. Призрак може би е най-подходящото име за това, което всъщност съм. Най-малкото заради това, че няма човек, който да може да каже какво е и какво не е призрак. Но дори и да съм призрак, аз не съм призрак от миналото, както предполагам, че са другите, а призрак от бъдещето.

— Така е, проклет да съм — каза Буун. — В светлината на останалите неща, ти почти си нещо обикновено. По-рано днес семейството те спомена. Впрочем аз съм Буун. Том Буун. Джей и аз сме приятели от доста време.

Това, което твоят приятел ти каза — че е видял времевата стена — е вярно , каза Хенри в ума на Буун. Знам, че я видя, макар и не съвсем. Приятелят ти е много необикновен. Доколкото знам, никой друг човек не може да я види, макар и да има начини за откриване на времето. Опитах се да му покажа надушвач. Има доста надушвачи, които се опитват да надушат стената. Те знаят, че има нещо нередно, но не знаят какво е.

— Ти видя ли надушвача? — Буун попита Коркорън.

— Видях нещо. Малко нещо. Не по-голямо от куче. Но не го видях добре. Всичко, което знам, е че там имаше нещо.

Не знам какви са надушвачите , каза Хенри. Но в нашия случай би трябвало да сме поне леко обезпокоени от всичко, което излиза извън границите на нормалното.

— Как вървят нещата в къщата? — попита Буун Коркорън.

— Когато тръгнах, те си говореха. Не викаха. Само Инид и Хорас се караха за това къде би трябвало да погребат Геън, Но останалите си говореха спокойно и обсъждаха проблемите.

— Мисля, че беше разумно двамата да се оттеглим — каза Коркорън. — Да им дадем шанс да си поговорят без присъствието на външни лица.

Буун се съгласи:

— Това си е тяхно шоу. Сами трябва да вземат решенията.

— Ама там, като скочи върху масата, ти дяволски добре го превърна в свое шоу!