Кир Буличов - Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

Водата заклокочи. Павлиш изгуби ориентация и разбираше само, че го влачат към дълбокото, което никак не му харесваше. Мъчеше се едновременно да измъкне крака си, да включи фенера и да стреля в оня, който го влачи.

Най-после фенерът светна, но в размътената вода Павлиш все не смогваше да различи врага си и когато все пак измъкна пистолета, стреля по посока към него. Лъчът блесна ослепително, хватката отслабна, Павлиш седна на дъното и разбра, че се е опитвал да го завлече игривият червей. Сега той се извиваше, разсечен на две от лъча, а водата наоколо потъмняваше. Павлиш го пожали — каза си: сигурно на него просто не му се е искало да се разделя с това интересно нещо — човека.

Вече се канеше да излиза на брега, когато от дълбокото изскочи ято тънки вретеновидни риби, очевидно привлечени от мириса на кръв. Вретената се раздвояваха като щипци и се впиваха в червея. Бяха много, страшно много и схватката между половинките на червея и хищниците беше ужасна гледка. Павлиш стоеше и наблюдаваше неравния бой. А когато едно от вретената се засили към него, разбра, че не бива да се помайва, и забърза към брега.

Вретеното се впи в хълбока му и ръфаше тъканта като зло куче. Нямаше как, преряза хищника с лъча. Тутакси, сякаш чули вик за помощ, няколко вретена зарязаха червея и се втурнаха подире му. Павлиш отстъпваше към брега, прекарвайки лъча по телата на хищниците, но сякаш на мястото на всеки загинал идваха по двама-трима и се залавяха да ръфат разсечените си събратя. На два пъти се добираха до скафандъра, ала тъканта не се поддаваше и хищниците продължаваха да го дърпат и скубят, сякаш издръжливостта му им вливаше сили.

Един от тях успя да прегризе здравата тъкан. И крака. Павлиш заръмжа от болка и усети, че през дупката в скафандъра нахлу вода. Виждаше как все нови и нови вретена се впиват в краката му, отчаяно се теглеше към брега, прекарваше по водата отслабващия лъч, а тя вече кипеше наоколо, като фойерверк излитаха искри и кълбета пара.

Павлиш се измъкна на пясъка, изскубна впилите се в мъртва хватка хищници, или по-точно частите от тях, понеже всички бяха прорязани с лъча. Павлиш обхвана с две ръце глезена си и ги прекара нагоре по крака, за да излее водата от скафандъра.

Прасецът го смъдеше, усещаше, че тече кръв, но нямаше с какво да я спре. Беше направил непростима за един лекар грешка — не носеше дори лейкопласт.

— Такива — през вратата — каза сам на себе си. — Канеше се да прекараш приятна вечер. Разходка на лунна светлина.

Павлиш се почувствува страшно уморен, искаше му се да легне и повече да не мърда никъде. Дори и на кораба не му се връщаше, защото трябва да мине пак по морското дъно.

„Зарови се в пясъка и спи — подсказваше изнуреното тяло. — Никой няма да те закача. Почини си час-два, пък после поемай по-нататък.“

Малко му се гадеше и дишаше трудно. Павлиш разбра, че през дупката влиза местен въздух. Ама че беля. Отви парче от шнура, който висеше като акселбант през рамото му, отряза с пистолета около половин метър и пристегна крака си под коляното. Не беше особено разумно решение — кракът ще отече и ще бъде трудно да ходи, ала и на смесения въздух няма да изкара дълго.

Като режеше шнура, Павлиш забеляза, че пистолетът дава съвсем слаб лъч. Или бе стрелял много често, или енергията му е била изтекла още на кораба. Павлиш го прибра. Оставаше ножът, но той едва ли би могъл да се смята за сериозно оръжие.

След това направи още едно неприятно откритие — по време на битката, кой знае как, се бе отворила раницата и храната се падна на рибите. На дъното се търкаляше само туба със сок. Павлиш изпи половината, а другата скри на по-сигурно място.

По-разумно би било да се върне на кораба. Може би ще успее да зареди пистолета и най-важното — да си налее отново вода, да смени скафандъра. Лекомислено е да се върви по-нататък. Всяка крачка напред прави връщането все по-проблематично, още повече че не се знае какво го чака там. Ами ако това е чисто и просто действащ вулкан?

За да не го измъчват съмнения, Павлиш стана и бързо тръгна към светлинката, без да поглежда назад.

Беше жаден. Когато знаеш, че има само две глътки, още повече ти се пие. За да забрави, Павлиш концентрира вниманието си върху болката, макар че след около двеста крачки вече не бе нужно усилие на волята — кракът така болезнено пулсираше, че вече за нищо друго не можеше и да помисли. Остава само ухапванията да са отровни, помисли той. И какво ми струваше, щом го видях, веднага да изтичам към брега. А то стоях и гледах, изгубих цяла минута.