Кир Буличов - Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

Павлиш отстъпи към черния куб на енергоблока, видя заключения люк и пипнешком затърси копче или дръжка. Не смееше да се обърне с лице към куба, защото трябваше да прерязва нахалните „листенца“, да върти глава, за да ги задържа с лъча. А листенцата се извиваха и се събираха в центъра, до краката на Павлиш. Люкът се отвори внезапно и като пропадаше назад, той изгуби съзнание.

Павлиш отвори очи. Гореше равномерна светлина. Лежеше в неудобна поза, опрял глава в ъгъла на куба.

Понадигна се, като се опираше на лакът. Зад отворения люк осветени от лъчите на фара, проблясваха капки дъжд и падайки, потрепваха леко, като всичко, гледано през силово.

Павлиш седна. Огледа се. Главата така го болеше, че му се искаше да я отвинти и поне малко да поживее без нея. Кракът липсваше. По-точно Павлиш не го чувствуваше. Черният отвън куб беше бял и светъл отвътре и затова изглеждаше просторен. По цялата странична стена се ширеше пулт. Над него висеше малка картина, обикновена стереокартичка, каквито хората си изпращат за Нова година: брезова гора, слънчеви петна по листата, мека трева и облаци по яркосиньото небе. Далеч от Земята космонавтите стават сантиментални. И ако някъде по пътя, на Сатурн или на Марс ги догони пощата, запазват картичките и ги закачват по стените на каютите си.

Всичко останало бе разбираемо и просто; пулт за далечна връзка, резервен скафандър за случай, че някой попаднал в беда космонавт се добере до автоматичния маяк, оставен от разузнавачите на безлюдната планета, шкафче с вода, лекарства, храна, оръжие, портативен енергоблок…

Някога на Земята е имало такъв обичай: когато ловците в тайгата си тръгвали от някоя забутана из горските дебри къщурка, те оставяли там сол, кибрит и патрони, които биха помогнали на заблудения пътник. И космическите радиомаяци по традиция също ги наричаха „къщурки“.

Шумоляха приборите, които непрекъснато даваха информация за температурата на въздуха, влажността, сеизмичността на планетата. „Къщурката“ бе очаквала човека. Заслони го със силово поле от преследвача и дори му отвори вратата на люка, защото можеше да го отличава от всяко друго същество.

Павлиш започна от аптеката — намери антисептик и тонизиращи таблетки. Сетне смъкна скафандъра и поклати глава, като видя в какво се е превърнал кракът му. Съжали, че в къщурката няма фотокамера, та да запечата сиво-синята греда, дето доскоро беше крак на бордовия лекар Павлиш. Изгуби няколко минути, за да се посъвземе.

После докуцука до пулта за връзка, превключи радиото на ръчно управление и изпрати SOS по космическите канали. Извънредно. И знаеше, слушаше как замира връзката в Галактиката, как прекъсват работа станциите на планети и кораби, как радистите се вслушват в слабия, далечен призив и антените се въртят, настройвайки се на къщурка номер еди-кой си, и вече един кораб, непознат на Павлиш, който се намира в сектор 12, получава заповед да промени спешно курса си…

Скоро дойде потвърждение на връзката, съобщиха му дори името на кораба, който идва на помощ — „Сегежа“. Ще бъдат тук след не повече от седмица.

После Павлиш заспа. Спа шест часа и се събуди с чувството за неудобство, необходимост да предприеме нещо, нещо да направи, да бърза нанякъде. Разбра, че не бива повече да почива в тоя уютен куб. Просто е неприлично. Особено когато кракът му почти се оправи (макар и да го наболява), а в джобовете на новия скафандър са мушнати два пистолета.

Тогава космонавтът съобщи в центъра, че се връща на кораба. Отвърнаха му: „Действувай“, защото не знаеха, че до кораба има десет километра път пеша. А и какво са десет километра за диспечера на Центъра, където разстоянията се измерват само в парсеци?

Павлиш слезе по стълбичката. Беше съвсем тъмно. Здрачът бе свършил. Гадинките се удряха в стъклото на фара като пеперудки.

Потръпна от отвращение, като си представи, че отново ще се пъха във водата, за да заобиколи предателската рекичка. Помисли си, че „слонът“ може и да не дойде сам. Но в края на краищата това са дреболии. Каквото и да става, след седмица или дори по-рано корабът „Сегежа“ ще кацне на брега.

Накуцвайки, пое по твърдия пясък близо до зелената вода. Вълните носеха на гребените си светла фосфоресцираща пяна и гледаха да лизнат обувките на човека. Валеше ситен дъжд, той носеше видения на гори, степи и хищни цветя.

Най-после Жило се изкатери на равната площадка, опря на скалата копието си и приклекна. Беше уморен. Ако воините на Старейшината са забелязали, че го няма в селото, то вече са по дирите му.