Кир Буличов - Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

От площадката не се вижда пещерата и цветната долина. Сипеят до ледника е пуст, само две големи мухи се бият над камъните — не могат да си поделят някакво животинче. Крилата им отразяват синевата на ледниковата урва. Ако потерята е наблизо, воините трябва да минат по сипея. Друг път няма. Ще бъдат предпазливи, защото знаят колко ловко си служи Жило с прашката.

Слънцето вече е стопило нощната слана от скалите. Дългите сиво-черни облаци се изтеглиха към Сините планини. Бодливите храсталаци са отворили срещу слънцето тесните си листа. Там, в сянката, се крие Бялата смърт, която пази долината. През гъсталаците промъкване няма. И никой не знае къде е нарисуваната на скалата жълта стрела. Преди смъртта си за нея им разправи Немия Ураган.

Немия Ураган знаеше, че на заранта при него ще дойдат воините на Старейшината, за да го предадат във властта на договете. Той бе нарушил закона, като се опита да излезе от долината и да отиде към морето, където пасат стадата на дългоногите и бродят дивите хора. Морето е безкрайна зелена вода. Урагана разтваряше ръце, за да покаже колко много е водата. Чак до смъртта си не се научи да говори добре и си помагаше с ръце. Само Жило и Рекичка го разбираха. Винаги е искал да се махне от долината и Старейшината веднъж опита да го убие, ала боговете не се съгласиха, не дадоха знак. Когато намериха Урагана на Цветната поляна, осакатен от Бялата смърт, Старейшината отиде в храма. Беше през нощта и Урагана успя да разкаже на Жило за жълтата стрела и за скалите. А сутринта Старейшината се върна от храма, където се бе молил цялата нощ, и каза, че боговете вземат Урагана при себе си. Той не можеше да ходи. Воините го занесоха на храмовия олтар, смъкнаха парцалите от раните му, отрязаха му ръцете до китките, сетне краката. После главата. Урагана не беше вече жив.

Бялата смърт охраняваше изхода на долината. Ловците, които не успяваха да се приберат в селото преди да мръкне, рядко се връщаха. Нощем Бялата смърт приближаваше до селото, стърчеше край нивите. Старейшината разправяше, че ги пази от нощните мухи и дългоногите. Нощем не биваше да се излиза от пещерите и колибите.

Жило изчака зората и тръгна, след като небето посивя, а Бялата смърт се скри в шубраците зад Цветната поляна. Ако се изкачиш по скалите подир жълтата стрела, ще успееш да излезеш от долината. Там е страната на Дивите. И морето.

Потеря нямаше. Жило взе копието и заслиза по склона, обрасъл с редки дървета. Иглиците им бяха оплетени в розова паяжина. Мъкнеха я многоножките, покриваха с нея цветята и без да се страхуват от мухите, изсмукваха сока. От склона храсталаците, в които дебнеше Бялата смърт, изглеждаха равни като блато. Подухнеше ли, по храстите притичваха сребърни вълни — листата се обръщаха от другата си страна. Вътре беше тайната. Само големите мухи и зверовете, дето живееха в Мрака, знаеха пътя през трънаците. Едно време, разказваха ловците, хората от селото палели храсталака и сънените подплашени гадинки изскачали на слънце. Тогава е имало много месо. Откак в храстите се засели Бялата смърт, ловците ги заобикаляха.

Жило беше още млад и ловците не го вземаха със себе си. Разрохкваше с клон земята, в която жените хвърляха семена. Тъй повеляваха боговете. След една зима Жило ще бъде истински мъж. Тогава може би боговете ще му разрешат да стане ловец, а Старейшината ще му избере жена. Жило най-добре от всички в селото умееше да мята камъни с прашката и да улучва с копие от двайсет крачки кожата на дългоногия. Но кожата беше стара. Дългоногите рядко идваха в долината.

Старейшината каза, че ако боговете решат, Жило ще бъде ловец, той ще му даде добра жена. Може би дори дъщеря си. Голяма чест беше това, но Жило не искаше да се жени за Кафявата Заря. Искаше да види морето, за което разказваше Урагана, голямо като небето, зелено и дълбоко.

Мухите го усетиха, прелетяха от сипея и закръжиха над главата му. Замери ги с камък, дано ги отпъди. Воините на Старейшината знаят, че мухите се вият над хората.

Завоят към Мократа скала е близко. Жило спря и се ослуша. Отзад се изтърколи камък. Някой вървеше по стъпките му. Жило се хвърли в сянката на дърветата и многоножките, размотавайки торбичките от паяжина, се скриха навътре в клонките. Сложи в прашката объл камък и вдигна ръка. Иззад скалата излезе момиче и се спря в нерешителност. Слънцето светеше в гърба й, но Жило веднага се сети, че е Рекичка. Пусна ръката си.

— Жило — повика го Рекичка. — Тук ли си?