Кир Буличов - Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

Павлиш реши да пее. Пееше лошо. Певческите му способности комай не се понравиха на храсталака и след втория куплет той млъкна. Пясъкът под краката му се нижеше като равна лента, понякога езикът на вълната близваше нозете на пътника и той стъпваше малко по-горе — заобикаляше пяната. Веднъж го стресна някакво бяло петно отпреде му. Павлиш забави крачка, напипа дръжката на пистолета. Петното растеше, виждаше се как от него се измъква нещо черно, многопръсто, кани се да сграби пришълеца. Но той вървеше, насочил пистолета, и чакаше петното първо да се реши да нападне.

Петното се оказа голяма раковина или може би бронята на някакъв морски жител. Няколко гадинки пълзяха по него и измъкваха с тънките си лапи остатъците от вътрешностите му. Тях беше взел отдалече за пипала.

— Къш, нещастници! — изпъди Павлиш гадинките и те послушно се махнаха, отлетяха към храстите. Изпод раковината изскачаше всевъзможен лаком дребосък, зариваше се в пясъка, търчеше към водата. В тъмното не можеш различи ни формата, ни нрава им. Някои се сливаха с пяната, други фосфоресцираха и като светещи петна щъкаха край брега.

След случая с раковината Павлиш се почувствува по-уверен — явно обитателите на морето и храстите си гледаха работата и нямаха намерение да нападат човека.

Мина вече час, откак напусна кораба, извървял е поне пет километра. Единственото, което сега сериозно го безпокоеше бе, че светлинката не се приближаваше. Все тъй далечен беше черният нос, все така равна ивичката пясък. Вярно, това не можеше да продължава вечно. Макар че диаметърът на Форпост е по-голям от земния, планетата все пак е кръгла и значи достатъчно отдалечените предмети непременно биха се скрили зад линията на хоризонта…

И тогава Павлиш видя реката.

Отначало чу шум, който се смесваше с еднообразния ритъм на прибоя. После видя и самата река. При вливането си в морето тя се бе разляла в множество ръкави. Тукашният бряг, укрепен от речния пясък, образуваше малък полуостров, вдаден в морето. Земята между ръкавите и от двете страни на делтата беше покрита със зелените петна на лишеите и тревата. Някакви растения, подобни на тризъбец, растяха направо във водата. Преходът, изглежда, нямаше да бъде труден, но когато на няколко метра от водата кракът му изведнъж хлътна до глезена, Павлиш разбра, че реката може да му погоди някакъв номер.

Още следващата крачка се оказа по-трудна. Пясъкът беше податлив, с жвакане всмукваше крака му и се стараеше да не го пуска.

— В края на краищата — рече си Павлиш — нищо не ме заплашва. В скафандър съм и дори да затъна по-надълбоко, няма да си намокря краката.

И в този миг, изгубил опора, хлътна до кръста. Опитът да се измъкне от капана доведе само до това, че затъна още няколко сантиметра. Скафандърът беше мек и тинята притискаше гърдите му, примъкваше се към раменете. Павлиш си спомни, че ловците, ако пропаднат в блато, винаги се хващат за клон или поне за храст. Наблизо нямаше клон, но наоколо — три метра напред — се виждаше храст. Павлиш съобрази, че почвата покрай него трябва да е твърда, и скочи.

Навярно отстрани скокът изглеждаше странно: някакво същество, затънало до гърди в пясъка, прави конвулсивно движение, изскубва се с няколко сантиметра, придвижва се около половин метър напред и тутакси почти напълно изчезва от погледа.

Скокът беше грешка, която можеше да му бъде простена само защото Павлиш никога по-рано не беше попадал нито в блато, нито в подвижни пясъци. Сега на едва полюшващата се набъбнала от мехури повърхност се виждаше само горната част на шлема. Павлиш изви очи и видя, че границата на пясъка бавно се издига по прозрачното забрало.

Всичко стана толкова бързо, че Павлиш дори не успя да се уплаши. Обърна глава към далечния нос, като внимаваше да не прави излишни движения. Светлинката си гореше. Чакаше. Стана нужда да вирне глава, над пясъка се показваше само върхът на шлема с ненужната антена, настроена на кораба, дето няма кой да те чуе. След няколко секунди светлинката изчезна. Всичко изчезна. Беше тъмно, ужасно тясно и съвсем неясно какво да се прави по-нататък.

С мрака дойде и страхът. Павлиш задиша бързо и повърхностно, въпреки че балоните добросъвестно подаваха толкова въздух, колкото бе необходимо. Шлемът беше достатъчно твърд, така че нямаше опасност да се задуши и загине. Да загине… Тази мисъл се мярна в мозъка, му, закачи се за нещо и там си остана. Да загине. В тая дупка като нищо можеш да загинеш. Само остани тук — и без тебе. Като риба на сухо, като мишка в капан. Да загине…