Кир Буличов - Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

Сега трябва да дам сигнал, мислеше Павлиш. Трябва да пусна ракета, да запаля прожектора. Трябва да извикам помощ.

Но ракети нямаше. Пък и да има, докато ги търси, ще минат още няколко денонощия. Прожекторите са счупени. Има фенер, даже два фенера, но и двата са много слаби, за шлема са. Е, какво да се прави, ще започнем с тях.

Павлиш дълго стоя до отворения люк, закриваше и откриваше с длан светлината, а със свободната ръка отпъждаше гадинките. Светлинката не реагираше, гореше все така ярко и равномерно. Стопаните й явно не се досещаха, че наблизо някой е изпаднал в беда. Павлиш измъкна от кораба сума ти неща, дето можеха да горят, и ги запали. Огънят не беше буен — във въздуха имаше твърде малко кислород, пък и гадинките попадаха в пламъка и се овъгляваха, съскайки като мокри дърва. Павлиш прахоса целия запас спирт и след десет минути борба с гадинките заряза това начинание.

Отстъпи към люка и се загледа в светлинката. Тя беше като светлото прозорче от приказната къщурка на горския, огън за ловците… А може и да е блясъкът от огнището под казана на людоеда?

— Добре — каза Павлиш на гадинките, които образуваха живописна купчина върху овъглените врати от шкафчетата, книгите, хартиите и парцалите. — Тръгвам.

Хубаво е, когато си взел решение. То изискваше безброй разнообразни и спешни действия. По нещо приличаше на суетнята преди заминаване на почивка: трябва да оправиш жилището, да оставиш храна на рибките, да помолиш съседката да полива цветята, да намериш стереолента, да се обадиш на приятелите, да се погрижиш за билети…

Павлиш започна първо от анабиозната камера. Походът към светлинката можеше да продължи и три часа и в това време нищо не трябваше да нарушава съня на втората смяна. Ако с тях стане нещо, пропада целият смисъл на похода. Павлиш изключи електричеството на кораба и включи вече порядъчно изтощените аварийни акумулатори към захранващия блок на камерата. Провери стабилността на температурата във ваните, контролната апаратура. По негова преценка камерата не бе заплашена от нищо. Дори ако отсъствува цял месец. Наистина, ако тръгваш на тричасова разходка по брега на морето, няма защо да мислиш и планираш цял месец, но разходката се очертаваше малко необичайна. Павлиш не без основание смяташе, че ще бъде първият човек, извършил нощно пътешествие по брега на тукашното море.

После трябваше да се погрижи за собственото си снаряжение, да вземе вода и храна. И накрая трябваше да затвори счупения люк така, че даже слон (ако тук се навъртат слонове) да не може да го отвори.

Като приключи работите, Павлиш излезе навън и неочаквано почувствува почти елегична тъга. Дългото здрачаване беше обагрило негостоприемния свят в почти всички отсенки на черния и сивия цвят и единственото близко нещо в това царство беше осакатеният „Компас“, засвирил печално под пристъпите на вятъра, самотен и безпомощен.

— Де, де, не тъгувай — каза Павлиш на кораба и го погали по изранения при аварийното кацане корпус. — Скоро ще си дойда. Отивам само на брега до светлинката и веднага се връщам.

Светлината гореше равномерно, Павлиш за последен път провери достъпа на кислород в шлема — ще стигне за шест часа, а в краен случай ще диша тукашния въздух. Макар че това е неприятно и доста вредно. Павлиш измъкна лъчевия пистолет, прицели се в един камък на брега и стреля. Лъчът го лизна, преряза го на две и половинките му светнаха червено и горещо. Край. Време е да тръгва.

Павлиш разрови с крак останките от огъня и го прескочи, но не от детинщина — искаше да се увери достатъчно добре ли е закрепено всичко.

Най-удобно беше да се върви по самия край на плажа. Вълните бяха пресовали пясъка с пенестите си езици и той бе станал еластичен. За сега фенерът не беше необходим и така се виждаше всичко, което трябва: безкрайната ивица пясък, тъмната вода вляво, черният храсталак на дюните вдясно. И тъй до безкрая, до светлинката.

Павлиш измина стотина крачки и се спря да погледне кораба. Беше голям и ужасно самотен. Обръща се още няколко пъти — корабът все повече се смаляваше, потъмняваше, сливаше се с небето и някъде към края на първия километър Павлиш изведнъж осъзна колко малък и беззащитен е той самият. Стана му страшно, дощя му се да изтърчи до кораба и да се скрие в люка. Тогава изведнъж реши, че е забравил нещо много важно, дето ще му трябва по пътя, и ще не ще — налага се да се върне. Но докато измисляше причината, усети срам, обади се чувството му за дълг — не бива да се връща. И тогава Павлиш се помъчи да си представи, че е жената на Лот и ще се превърне в солен стълб, ако се обърне назад. И до сутринта ще бъде излизан от лакомите за каменна сол обитатели на храстите…