Кир Буличов - Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

Павлиш стана, изтърси пясъка и раковините от коленете си и повлече крака към люка. Преди четири дни се мъчи повече от час докато го отвори, мислеше, че никога няма да се справи. Тогава отвореният люк му се струваше спасение. А всъщност нищо не решаваше.

Гадинката се блъсна в шлема му. Павлиш замахна и я пречупи на две. Облакът мушици тутакси скри останките й. Павлиш затвори люка, подпря го отвътре със стоманен прът. Мушиците се страхуваха от сянката и не се пъхаха вътре, ала с настъпването на вечерта можеше да се появи някой по-едър гостенин. Павлиш се съблече опипом и закачи скафандъра в нишата.

Аварийното осветление в коридора работеше лошо. Светлината мъждукаше, не стигаше до ъглите. Пък и без това ще се наложи да го изключи. Павлиш реши да изобрети кандило с олио. Или спиртник. Вече си се представяше как пише поредното си писмо в светлината на кандилото, когато се халоса в парче тръба.

Корабът беше разрушен. Туй на нищо не приличаше. Стане ли нещастие, нормално е да се взриви и да изчезне безследно. Ама кораб, изпотрошен като кола, блъсната в телеграфен стълб — дори е унизително. Духналият от морето вятър разклати развалината, на пода се посипа боклук и в премачканите й недра нещо заскърца, зави.

Нямаше енергия. Нямаше връзка. Да бяха живи капитанът или някой от механиците, все щяха да измислят нещо. Макар че едва ли. Корабният лекар Павлиш за сега нищо не можа да измъдри. За да не се размеква, пускаше сонди, методично обследваше трюмовете, приведе мостика в относителен ред, водеше корабния дневник и написа писмо на Снежина. Плика с адрес на подателя „Планета Форпост“ пусна в останките от сметопровода.

Чакаше го още една работа. Най-важната. Анабиозните вани. Те имаха блок за автономно захранване. Температурата се поддържаше на нормално ниво. Павлиш пресметна, че ще стигне за около два месеца. При най-икономичен режим. И край. Павлиш ще остане последният човек на тази планета. Сетне също ще умре, ако не успее да се приспособи към тукашния въздух. Пък може и да доживее до дълбока старост.

Павлиш си представи, че е старче в съдран, омърлян скафандър. Излиза на стълбата пред кораба, враснал в сивия пясък, и храни от ръката си членестоногите гадинки. Те се блъскат, пречат си взаимно и го гледат внимателно и строго. После старчето се връща в чистичката, вехта кабинка, украсена със сухи клонки, и през сълзи се взира в избледнялата снимка на Снежина. Тя не е остаряла. Все същата си е, опряна на брезата, гледа старчето със сините си очи.

Възможно е да се реши и на такава стъпка: да изключи анабиозните вани. Нито един от спящите няма да усети прехода към смъртта. Тогава може да превключи тази енергия към някой сектор и да преживее в безопасност няколко години. При тая мисъл му стана още по-гадно. Павлиш надникна в бившата реанимационна камера. Всеки ден се отбиваше тук, надявайки се на чудо. Зад вратата го очакваше все същата отчайваща бъркотия от проводници и изпотрошени прибори. Колкото и да се звериш, нито един проводник не ще се върне на мястото си. Не, ясно е, че няма да може да събуди втората смяна.

Но все пак те бяха още живи. Не беше сам. Оставаше грижата за живите.

Секторът за анабиоза е скрит в центъра на кораба и в здравите прегръдки на амортизаторите почти не беше пострадал. Тук беше чувствително по-студено, отколкото в коридора. Под матовите похлупаци на ваните се очертаваха човешки фигури.

— Има и случайности — каза Павлиш на термометъра. — Днес ние попаднахме тук. Утре някой друг. Току-виж взел, че попаднал.

Павлиш знаеше, че никой няма да дойде тук. Няма защо. Някога, преди много години, разузнавателна група е посетила планетата за два месеца или две седмици, съставила е карти, взела е образци от флората и фауната, установила е, че тукашният ден е равен на четири земни дни, а нощта — на четири земни нощи, доказала е, че за сега планетата не представлява интерес за хората, и си е заминала. Пък може дори и разузнавателна група да не е идвала. Долетял е автомат-разузнавач, пообиколил е…

Павлиш чукна с пръст по матовия похлупак на ваната като че ли искаше да събуди Глеб Бауер, който лежеше там, усмихна се и излезе.

Според пресмятанията слънцето трябваше вече да слезе до самата вода. Този момент би могъл да представлява интерес за бъдещите изследователи. Тъй че не е зле преди вечеря да отиде пак на плажа и да снима смяната на деня и нощта. Освен всичко друго сигурно ще бъде и красиво…

Беше прекрасно. Слънцето пълзеше по допирателната към яркозелената линия на хоризонта. То беше като на ивици — по лилавите щрихи пробягваха, проблясваха бели искри. Небето, яркотюркоазно близо до слънцето, ставаше все по-изумрудено, дълбоко и наситено, колкото повече се отдалечаваше от него, а зад гърба му вече се бе спуснала черно-зелената нощ, и сивите облаци, които се зараждаха някъде на сушата, пъплеха към морето, затуляха ярките звезди. Храсталакът на дюните се превърна в монолитен черен стобор, оттам се дочуваха съскане, трясък и мърморене, толкова заплашителни, че Павлиш предпочиташе да не се отдалечава от кораба. Снимаше залеза с ръчна любителска камера — единствената оцеляла на борда, и слушаше шумоленето зад гърба си. Искаше му се час по-скоро лентата да се свърши, слънцето да се размие в оранжево петно и да потъне в зелената вода. Но лентата нямаше край, оставаше още за четири-пет минути, пък и слънцето не бързаше да си почива.