Триста метра. Баща им обърна кораба с долната част към земята. Всичко под тях сякаш избухна. Секунда по-късно се озоваха сред непрогледен облак пара. Долната камера изгърмя. Макар да се спускаха с дюзата надолу, постепенно трясъкът утихна. Явно огнената струя от турбината беше попаднала на воден басейн или на масивен лед. Въздухът в кабината ставаше все по-горещ. Баща им завърши кацането, ориентирайки се по страничните илюминатори и шумът от ударите. Накрая угаси двигателя. Последва смразяващо половинсекундно падане, а после трясък от сблъсъка на кораба със земята. Машината успя да се задържи, а после подпорите от едната страна леко поддадоха.
Тишина, нарушавана от свистенето на парата около хълма. Бащата погледна уредите за налягане, а после се усмихна:
— Никакви пробойни. Обзалагам се, че отново ще успея да вдигна тази сладурана!
Ако Перегрин Уиккукракръм се бе озовал на това място само час по-рано или по-късно, животът му щеше да се развие по съвсем различен начин.
Тримата пътници се бяха устремили на запад, надолу от Ледените зъбери към замъка на Фленсер на Тайния остров. В живота на Перегрин имаше моменти, когато не можеше да понася присъствието на околните, но през последното десетилетие беше станал значително по-общителен. Сега даже му харесваше да пътува в компания. По време на последния преход през Великата пустиня имаше петима спътника. Донякъде и заради безопасността — гибелта дебнеше отвсякъде по продължение на хилядите мили между два оазиса. Пък и оазисите служеха само за временно убежище. Но дори да се пренебрегнеха мерките за сигурност, той все пак имаше полза от своите придружители — успя да научи много неща от разговорите с тях.
Въпреки това сегашните спътници не му бяха съвсем по сърце. Нито един не беше истински пилигрим, пък и изглеждаха доста съмнителни. Книжовника Джакерамафан беше весел и забавен идиот, претъпкан с безразборно назубрена информация. Освен това имаше огромна вероятност да се окаже и съгледвач. Всичко това не му пречеше особено, но другият от групата му създаваше грижи. Тайратект беше новообразувана, при това интеграцията й още не бе завършена напълно. Дори още нямаше свое собствено име. Представяше се за учителка, но някъде в нейната (или пък неговата? Още не беше ясно кой от двата пола ще доминира) природа дремеше убиец. По всичко личеше, че това създание е фанатичен последовател на Фленсер. То се държеше надменно, резервирано и непреклонно отстояваше своето по всички въпроси. Нямаше съмнение, че бяга от чистките, които последваха неуспешния опит на Фленсер да превземе властта на изток.
Беше се натъкнал на тези двамата край Източната порта на Ледените зъбери откъм страната на Републиката. Те искаха да посетят замъка на Тайния остров. Какво пък, това отклонение беше само шестдесет мили от неговата основна цел — земите на Дърворезбарите. Налагаше се да минат през планините. Освен това той от години се канеше да посети владенията на Фленсер. Може пък някой от тези двамата да го вкара там. По-голямата част от света беше настроена срещу фленсериерите. Перегрин Уиккукракръм още се колебаеше какво е отношението му към това зло. Но когато бяха нарушени твърде много закони, тогава май и от клането има полза.
Този следобед най-сетне видяха крайбрежните острови. Перегрин беше идвал по тукашните места само преди петдесет години, но въпреки това отново се оказа неподготвен за красотата на тези земи. Северозападното крайбрежие беше несравнимо по-топло и от най-мекия арктически климат. През дългите дни и белите нощи в разгара на лятото долините, затрупани през останалото време от ледовете, се покриваха със зеленина. Богът творец сигурно специално се беше поспрял, за да извае тая природа… Сега от леда и снега бяха останали само мръсни ивици с размити очертания. По околните хълмове личаха единствено сиви петна. През лятото от тях щяха да се родят множество ручейчета.
От дясната си страна Перегрин мерна просторен мочурлив участък, подгизнал от придошлата вода. Хладният допир на влагата, който усети по ходилата си, докато минаваше оттам, му достави несравнимо удоволствие. Заради него си струваше да изтърпи дори мушичките, които се рояха наоколо.
Тайратект тръгна по стъпките му, но избягваше най-дълбоките и опасни места. Бъбреше непрекъснато, докато пред тях не се разгъна долината, осеяна с ниви, която преливаше постепенно в островчетата покрай брега. Там някъде беше и замъкът на Фленсер, където я очакваше мрачна среща.
Читать дальше