Върнър Виндж: Огън от дълбините

Момичето чу удари върху метала на корпуса, когато и помощните двигатели замлъкнаха. Сега земята се виждаше през десния илюминатор. Двигателят заработи отново, изпълнявайки ролята на спирачка. Илюминаторът потъмня от нажежения въздух, който блъвна от дюзата.

— Уау — изтръгна се от Джефри, — това прилича на асансьор — все надолу и надолу, и надолу…

Сто километра все надолу, но достатъчно бавно, та корпусът да не се разпадне на парчета.

Сяна Олсъндот беше права — това бе някакъв невиждан способ за приземяване от космоса. При нормални обстоятелства никой не би рискувал да го използва.

Тази ситуация със сигурност не беше предвидена в плановете за бягство. Отдавна трябваше да са се скачили с фрегатата на Главната лаборатория. Но от нея нямаше и следа — бяха сами в безкрайния Космос.

Очите й се извърнаха отчаяно към тавана над главите на родителите й. Приличаше на сивкава гъба, обрасла по гладкия корпус. Родителите й не говореха за случилото се дори сега, опитвайки се да предпазят Джефри. Но Джоана веднъж ги подслуша — гласът на баща й беше пълен със сълзи и гняв.

— И всичко това за нищо! — тихо простена той. — Ние създадохме чудовище, побягнахме от него и сега сме изгубени в дълбините на Вселената.

Гласът на майка й беше още по-тих.

— За хиляден път ти повтарям, Арне, не е било за нищо. С нас са децата — тя махна с ръка към струпаните покрай стената камери. — Ами мечтите, ами възможностите, които се откриваха пред нас… Мисля, че това е най-доброто, на което можехме да се надяваме. По някакъв начин притежаваме отговорите на всички въпроси, необходими на злото, което разбудихме.

Джефри беше нахлул и родителите им млъкнаха. А на Джоана не стигна кураж да продължи дочутия разговор. Странни работи ставаха в Главната лаборатория, а в последните дни се случиха и доста страшни неща. Даже хората не бяха вече същите.

Минутите минаваха. Вече бяха навлезли дълбоко в атмосферата. Около корпуса свиреше вятър. Или пък беше турбуленцията на двигателя? Повечето от илюминаторите бяха почернели от нажежения въздух на дюзата. Джоана се чудеше дали някой някога се е приземявал така урбулешката като тях. Нямаха нито телескопични камери, нито радари.

На първи поглед планетата приличаше на райско кътче — голям късмет след всичко онова, което им се струпа на главата. Беше идеална в сравнение със скалистото и лишено от атмосфера място, където трябваше да се състои скачването.

Но затова пък тук имаше признаци за съществуването на разумни същества — бяха забелязали пътища и градове. Нямаше обаче никакво доказателство за технически прогрес — нито следа от летателни апарати, радиовръзки или източници на изкуствена енергия.

Спускаха се над най-рядко населената част на континента. При повечко късмет никой нямаше да забележи приземяването им сред зелените долини и черно-белите върхове. Арне Олсъндот можеше да не се притеснява, че ще погуби живи твари; щяха да пострадат само околните лесове и поляни.

Крайбрежни островчета преминаваха през окото на страничния илюминатор. Джефри нададе вик, сочейки натам. Образът изчезна бързо, но и тя успя да го мерне. На един от островите имаше неправилен многоъгълник, образуван от стени и сенки. Напомни й за замъците от Епохата на принцесите на Нийора.

Вече различаваше и отделни дървета, които хвърляха издължени сенки под косите слънчеви лъчи. Ревът на турбините беше по-силен от всичко, което бе чувала досега. Навлизаха все по-дълбоко в атмосферата и не можеха да избегнат шума.

— … работата се усложнява — извика баща й. — А нямам никакви подходящи програми, за да се справя. Сега накъде, любов моя?

Майка й огледа поред илюминаторите. Доколкото беше известно на Джоана, те не можеха да сменят гледната точка на камерите, нито пък да монтират нови.

— … онзи хълм над върховете на дърветата, но… май мярнах група животни да бяга от шума на… запад.

— Да! — извика Джефри. — Вълци !

Джоана мерна само някакви движещи се петна. Вече стояха неподвижно във въздуха на около хиляда метра над хълмовете. Грохотът беше оглушителен и неспирен. Не беше възможно да се разговаря. Бавно се понесоха над земята — искаха да поогледат още, пък и да се измъкнат от нажежения въздух, който ги обгръщаше.

Релефът бе заоблен, никъде не се забелязваха остри контури, а зеленината се оказа мъх. Арне Олсъндот все още се колебаеше. Основната турбина беше пригодена само да уравновесява кораба след скок в междузвездното пространство, но не и да го приземи на твърда почва. Можеха да повисят така още известно време, но когато решаха да кацат, трябваше да го направят по всички правила. Момичето беше чуло родителите си да говорят и по този въпрос, когато Джефри се занимаваше с охладителните камери. Ако почвата беше мочурлива и пропита с твърде много вода, при кацането щеше да се образува гореща струя пара с огромна сила, която можеше да пробие корпуса. Приземяването сред дървета имаше някои съмнителни предимства — растителността можеше да го омекоти и да ги предпази от разбиване. Сега обаче трябваше да действат, колкото се може по-скоро, без много мислене. Поне виждаха къде кацат.