Върнър Виндж: Огън от дълбините

— Да говорим по този начин ли?

— Изобщо да говорим.

Връзката помежду им беше като тънка нишка, не по-здрава от близостта между отделните човешки същества. Но така можеха да избегнат контрола на локалната мрежа и влиянието, което тя оказваше върху тях. Те се носеха от едно разклонение към друго, надзъртайки през камерите, струпани над площадката за кацане. На нея имаше само една бойна фрегата и товарен кораб. Бяха минали шест месеца от последната доставка. Тази мярка за сигурност, препоръчана от архива още в началото, беше поредната уловка, за да попаднат хората в Капана. Бързай, бързай! Ние сме дива природа, която не бива да бъде забелязана от висшето съзнание, от Силата, дето скоро ще се роди. В някои от пресечните точки на мрежата те се свиваха максимално и припомняйки си своята човешка първоприрода, се превръщаха в далечно ехо…

— Бедните човешки същества, те всички ще умрат.

— Бедните ние, защото нас това няма да ни сполети.

— Мисля, че те подозират нещо, във всеки случай поне Сяна и Арне.

Едно време ние бяхме като техни копия. Едно време, само преди седмица, когато археолозите започнаха програмите на индивидуално ниво.

— Разбира се, че подозират. Но какво ли биха могли да направят? Вече разбудиха старото зло. Докато още не е набрало сила, то ще ги залъгва с измамни образи върху всеки монитор, с клопки, заложени в посланията от дома.

Контактът спря за миг, сякаш сянка премина през връзките, които използваха. Висшето съзнание вече набираше мощ, разпростираше се отвъд най-смелите представи на хората. Даже неговата сянка бе по-съвършена от човека. То приличаше на върховен бог, който дебне за пропуските на низшите създания.

После привиденията отново се завърнаха, надничайки над училищния двор под земята. Колко сигурни се чувстваха хората в малкото селище, което си построиха тук!

— И все пак, не трябваше да правим така — каза онова, което все още таеше надежда за спасение и търсеше изход, пък бил той и най-невероятният. — Злото рано или късно ще ни открие.

— Злото е още слабо, едва ли е на повече от три дни.

— Какво от това, ние все пак съществуваме. И това вече е доказателство. Явно хората са открили в архива нещо повече от великото зло.

— Може би са открили две злини .

— Или пък противоотрова.

Каквото и да беше откритието, висшето съзнание пропускаше някои неща, а други тълкуваше погрешно.

— Щом вече съществуваме, трябва да направим, каквото е по силите ни, докато ни има.

Привидението се промъкна през няколко помещения и показа на своя другар вътрешността на един стар тунел, който беше твърде далеч от която и да е работна площадка на хората. Стоеше изоставен отпреди пет милиарда години, без въздух и светлина. В неговия мрак едва се открояваха два човешки силуета, допрели шлемовете на своите костюми.

— Виждаш ли, Сяна и Арне заговорничат. Значи и ние можем да постъпим така.

Другото привидение не отвърна с думи, а направи кисела физиономия. Така значи, хората заговорничеха в мрака, въобразявайки си, че никой не ги забелязва. Но със сигурност всяка тяхна дума веднага биваше отнасяна до висшето съзнание, а за проводник служеше дори прахта в краката им.

— Знам де, знам. Ти и аз съществуваме, а това е теоретически невъзможно. Ако всички обединим усилията си, току-виж и най-невероятното нещо се превърне в реалност.

Все още има надежда да унищожим току-що роденото зло.

Речено-сторено. Двете се пръснаха из разклоненията на локалната мрежа, превръщайки се в едва доловима сянка. Назряваше план, който обаче би се оказал безполезен, ако всеки поотделно не успееше да алармира останалия свят. Но дали изобщо имаха време за такова нещо?

Дните минаваха. За злото, което набираше сила в разклоненията по веригата, всеки час бе по-дълъг от цялото всемирно време, изминало досега. По-малко от час делеше новороденото от великото му процъфтяване. След това щеше безпрепятствено да се разпростре из междузвездното пространство.

Скоро нямаше да са има нужда от тези човешки същества. Дори и сега създаваха неудобства, макар все още да го забавляваха. Някои наистина бяха решили да избягат. От няколко дни потапяха децата си в летаргичен сън и ги качваха на товарния кораб. Подготовка за едно нормално отпътуване — така обясняваха строго разчетените си действия. Дни наред, прикривайки се под прозрачни лъжи, потягаха фрегатата. Някои човешки същества осъзнаваха, че Силата, която бяха разбудили, можеше да ги убие. Способна бе да причини гибелта дори на Страумлинските владения. Вече се беше случвало — цели раси са били изпепелявани, само защото са имали неблагоразумието да си играят с огъня.