Върнър Виндж - Огън от дълбините

Още няколко секунди и фрегатата щеше да се измъкне невредима в междузвездното пространство.

Лазерът се спря на един от повредените сензори — онзи, който отчиташе критичните промени в двигателя. Неговата липса не можеше да бъде пренебрегната, особено ако се извършва скок в пространството. А той не работеше. Затова се задейства аварийната система, която не позволяваше скока. Започна трескаво търсене на повредата, което вече беше отслабило защитата на кодовата система в кораба. А тя беше инсталирана по времето, когато новородената Сила вече повреждаше наземната екипировка на човешките същества.

Силата вече владееше кораба, при това имаше на разположение само хилядни от секундата, преди да е станало късно. Нейните слуги — те бяха по-несъвършени дори от човешкия разум заради примитивния си хардуер — плъзнаха из системата на кораба, причинявайки сривове и повреждайки всичко по пътя си. Скокът в пространството вече бе невъзможен. Камерите в кабината на екипажа отразиха разширените от ужас очи и надигащите се в гърлата викове. Хората знаеха, че кошмарът, който ги преследва, можеше да се разрази всяка секунда и нищо не бе в състояние да го предотврати.

Скокът беше невъзможен. Оставаше им само да опитат без автоматичния контрол. Оставаха по-малко от пет хилядни от секундата преди корабът да се настрои за прехвърляне в пространството — механична каскада, която нито един софтуер не би могъл да надхитри. Агентите на новороденото плъзнаха навсякъде из компютрите на кораба, опитвайки се да предотвратят старта, фрегатата щеше да бъде унищожена.

Огънят лумна в самото сърце на фрегатата, предлагайки едновременно смърт и спасение.

На двеста хиляди километра оттам тромавият товарен кораб успя да направи скок в пространството и се изгуби от поглед. Новороденото почти не му обърна внимание. Е, няколко човешки същества му се бяха изплъзнали, но Вселената щеше да ги приеме с отворени обятия.

В следващия миг новороденото почувства нещо… Дали пък не беше емоция? Във всеки случай беше нещо повече, но и по-малко, отколкото онова, което можеха да почувстват хората. Изпробва няколко:

Въодушевление. Новороденото вече знаеше, че ще оцелее.

Ужас. Беше само на косъм от своята поредна смърт.

Неудовлетвореност. Може би това беше най-силната от емоциите, а и най-близо до човешкото му минало. Част от неговата мощ, която се крепеше на архива, беше безвъзвратно изгубена заедно с фрегатата. Започна да извлича данни от собствените си спомени, опитвайки се да запълни празнините. Така можеше да стане даже още по-могъщо от преди… Но имаше и смъртен риск. Силата беше живяла, а сетне от нея не бе останало нищо. Именно липсващите парчета може би бяха причинили нейното унищожение.

Подозрение. Новороденото нямаше да позволи да го измамят отново. При това някакви си човешки същества. То се затърчи в паника, самоизучавайки се внимателно. Точно така, в структурата му съществуваха бели петна, внимателно заложени още от самото начало, при това не от хората. Тук се бяха родили двамина . То… и отровата, причинила неговия провал в миналото. Новороденото започна да се самоизследва внимателно като никога досега. Вече знаеше какво търси. Унищожаваше, пречистваше, проверяваше отново, търсеше и най-дребните останки от отровата. И пак унищожаваше.

Облекчение. Поражението беше толкова близко, но сега…

Изминаха минути, часове — безкрайна времева верига, необходима за създаването на една физическа структура. Комуникационни системи, транспортни средства. Първоначалното въодушевление на новородената Сила постепенно взе да утихва и тя се укроти. Хората май казваха на това ликуване, приятно предчувствие. Но по-вярно щеше да бъде просто „глад“. Какво повече беше необходимо, когато нямаш врагове?

Новороденото погледна към звездите и започна да крои планове. Този път нещата щяха да са съвсем различни.

Летаргията е лишена от сънища. Само преди няколко дни още се стягаха да заминават, а ето че вече бяха стигнали дотук. Малкият Джефри мрънкаше, задето не е видял нищо от приключението, но Джоана Олсъндот бе доволна, че го проспа. Тя познаваше някои от възрастните на другия кораб.

Сега Джоана се скиташе сред камерите на спящите. Топлината, излъчвана от охладителните системи, поддържащи необходимата за летаргията ниска температура на телата, правеше околния мрак непоносимо жежък. Нещо подобно на сивкаво желе започваше да покрива стените. Охладителните камери бяха плътно наредени една до друга. На всеки десети ред имаше тесни проходи. През някои от тях обаче можеше да се провре само Джефри. Наоколо лежаха триста и девет деца — всичките хлапетии от колонията с изключение на нея и брат й Джефри.