Върнър Виндж - Огън от дълбините

Пътят бе сравнително лек, но Перегрин избираше най-дълбоките падини и често приклякаше, за да се огледа на всички страни. Имаше обаче и участъци, които бяха толкова стръмни, че Джоана се вкопчваше в ремъците, опасващи две от частите на Перегрин, и се оставяше той да я влачи. Минаха покрай мястото, където доскоро беше едно от оръдията. Разтопеният метал и овъглената плът в кратера говореха недвусмислено за действието на лъчево оръжие.

Над хълма облакът пушек постепенно преливаше в чисто синьо небе. Дори нещото, което летеше над тях, да не притежаваше специална апаратура за откриване на човешки същества, пилотът лесно щеше да ги забележи и с просто око.

— Виждаш ли нещо?

Четирите глави на възрастните части започнаха да се оглеждат.

— Не. Или летят много високо, или пък са скрити от пушека.

Глупости. Джоана се надигна и хукна към крепостните стени. Нямаше как да не наблюдават това място!

— Кралицата ще бъде ужасно недоволна!

Двама от личната стража на владетелката вече ги гонеха по петите, привлечени от тяхната внезапна поява. Пилигрима даде знак да се върнат обратно.

Джоана се озова сам-сама върху голото поле, при това на по-малко от двеста метра срещу крепостната стена. Нямаше начин да не я забележат, дори и без каквато и да е оптична техника. Всъщност някой вече я беше забелязал. Разнесе се остро свистене и една дълга стрела се заби в торфа от лявата й страна. Белязаното чело захапа рамото й и я принуди да залегне. Кутретата вдигнаха предпазните си покривала, предназначени точно за такива случаи. Пилигрима я заслони с телата си срещу стрелите, идващи откъм крепостта. Двамата се втурнаха обратно към прикритието на гъстия пушек.

— Тичай успоредно с мен! Искам да ме виждат от въздуха.

— Добре, добре.

Наоколо продължаваше да се чува смъртоносното свистене на стрелите. Джоана се придържаше с една ръка о рамото на Белязаното чело. Внезапно почувства, че той все по-често се препъва и губи сили. Една от стрелите го беше улучила в рамото, само на сантиметри от ухото. Пилигрима улови разтревожения й поглед.

— Аз съм добре. Наведи се надолу! Наведи се!

Предните части от войската на дърворезбарите вече тичаха към тях. Пилигрима отскачаше ту на една, ту на друга страна и издаваше толкова високи звуци, че причиняваше физическа болка на момичето. Предупреждаваше своите за опасността от небето и им заповядваше да стоят настрана.

— Наредено им е на всяка цена да те запазят от стрелите — обясни той.

След малко забелязаха, че стрелбата откъм крепостта внезапно секна. Пилигрима огледа небето.

— Онова нещо се връща! Задава се от изток и е едва на километър от нас.

Джоана също се обърна в посоката, накъдето сочеше той. Върху небесната синева се очертаваше някакъв безформен силует. Приличаше на космическа совалка, макар да не се виждаха ултрасветлинни двигатели. Непознатият апарат бумтеше и се олюляваше. По него нямаше дори реактивни двигатели. Дали не беше оборудван с агравитатори? Тогава излизаше, че не е правен от човешки същества. Тези мисли светкавично, проблеснаха в главата й, но накрая радостта заличи всичко.

От търбуха на апарата проблесна блед лъч светлина и пред глутниците, втурнали се да предпазят Джоана, изригна гейзер от пръст. Отново се разнесе гръмотевичен тътен и огънят порази нейните защитници.

Амдиджефри стоеше при една от бойните кули. Стийл не сваляше очи от двамата. Нямаше начин да се отърве от тях — Равна настояваше Джефри да е постоянно до радиото, за да направлява атаката. Това човешко същество не беше чак толкова тъпо. Въпреки че сега нейните условия нямаха никакво значение. Една армия си е просто армия, независимо дали е вражеска или съюзническа. А тази, която в момента атакуваше крепостната стена, съвсем скоро щеше да бъде унищожена до крак.

— Как мина първото нападение? — разнесе се ясният глас на Равна от предавателя. Тя дори не подозираше, че не разговаря с Джефри.

Всичките осем части на Амдиранифани стояха надвесени от крепостната стена. Някои се бяха пръснали по зъберите, за да изпробват стерео гледката. Други зяпаха съсредоточено Стийл и радиото. Лордът се примири, че не може да го изгони и сега той отговаряше на Равна с гласа на Джефри.

— Дотук всичко е наред. Изброих петнайсет удара. Само десет от тях обаче поразиха целта. Обзалагам се, че дори аз мога да стрелям по-добре — докладваше Амди.

— Мътните да го вземат, това е най-доброто, което мога да направя с тези проклети (непозната дума)!