Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Пелерините са мощни оръжия, драги Ранголит; понякога дори повече от необходимото.

— Да, милорд.

Фленсер си позволи по лицата му да се появят усмивки. Той помълча малко, предвкусвайки насладата от онова, което се канеше да каже след миг. В него вече нямаше и следа от онова слабоволево създание. Най-добрият й опит да овладее глутницата, почти увенчал се с успех, щеше да е и последен. Нейната най-голяма грешка. Усмивките на Фленсер, предназначени за Амдиджефри, станаха още по-широки. Внезапно му мина през ума, че Джоана Олсъндот ще е първото същество, за чието убийство издава заповед след своето завръщане на Тайния остров. Затова нейната кръв ще е първата, която ще изцапа едната от трите предателски муцуни.

— Има още една заповед за Промитата глава, Форскът. Става дума за екзекуция…

Докато уточняваха детайлите, по тялото му се разля приятна топлина. Всичките му части единодушно приеха решението за смъртна присъда над двукракото.

Единствената полза от забавянето на похода беше за ранените — почивката им даде възможност да се възстановят. Но след като Вендейшъс откри пролука в защитата на Фленсер, всички копнееха час по-скоро да напуснат лагера.

Из гората наоколо се разнасяха ревовете на опитомените кероги, които дърворезбарите използваха за впрягане в товарните каручки. Те се смесваха с подвикванията на войниците, обслужващи оръдията, и шума от прибирането на шатрите и товаренето на съоръженията.

Ако се съди по маршрута, който Вендейшъс им начерта на картата, следващите два дни щяха да бъдат много тежки. Успееха ли да направят този преход обаче, щяха да се озоват на отлично подбрана позиция. При това фленсериерите най-малко ги очакваха да се появят оттам.

Джоана наближи първата от множеството малки палатки, пръснати из гората. Тройката, която я обитаваше, усети приближаването й, изскочи навън и заподскача в кръг.

— Джоана! Джоана! — викаше тя, подражавайки на гласа на момичето. Само това беше останало от един близък придворен на кралицата. Навремето той владееше относително добре самнорск. Цялата глутница се състоеше от шест части; три паднаха убити при схватката с вълците. Добре поне, че сред оцелелите се оказа и „говорителят“ на групата. Неговият ум беше като на петгодишен екземпляр и начинът му на изразяване стана доста странен.

— Благодаря ти за храната! Много ти благодаря! — Муцуните взеха да се навират в ръцете й. Преди да посегне към количката с притоплена храна, тя почеса всяка от главите зад ушите. Две тутакси се навряха в купичките, но третата част приседна на задните си хълбоци и започна да бърбори.

— Чух, че скоро ще се бием.

„За теб вече всичко приключи.“

— Да, ще минем през пресъхналото дере, което е на изток оттук.

— О, о! — възкликна инвалидът. — О! О! Това е лошо ! Лошо вижда, няма контрол, плаши се от засада. — Вероятно останките все още пазеха някакъв спомен от предишните си военни умения. Джоана обаче не би могла да му обясни защо Вендейшъс избра точно този път.

— Не се безпокой, всичко ще бъде наред.

— Сигурна ли си? Обещаваш ли?

Джоана се усмихна мило на останките от една наистина умна и приятна по характер глутница.

— Да, обещавам ти.

— Ах-ах-ах… Добре тогава.

След това и трите части навряха муцуни в съдовете с храна. Този наистина беше късметлия — все още проявяваше интерес към случващото се около него, освен това бе съхранил детския си ентусиазъм. Пилигрима й обясни, че останки като тези биха могли лесно да се възстановят след преживяното нещастие, ако внимателно ги подготвят да приемат едно-две кутрета в глутницата си.

Полевата болница наистина беше доста странно място. Само преди година Джоана щеше да се ужаси от вида й. Дори сега все още не можеше да възприеме ранените така, както те изглеждаха на останалите Остриета. Момичето се загледа в грубите палатки, пръснати из гората. По всичко личеше, че това е болница. Хирурзите се опитваха с всички сили да спасят, колкото се може повече пострадали. Похватите им обаче бяха доста брутални — жестоко рязане и шиене, което се извършваше без упойка. В това отношение медицината на Остриетата много напомняше методите на средновековните лечители от човешката раса, за които бе изгледала доста материали в Компютъра.

Читирате беше на поста си и наблюдаваше зорко, както и се очакваше от него. Въпреки това се чувстваше ужасно притеснен и напрегнат. През цялото време гледаше една от неговите глави да следи подобното на буболечка двукрако същество. Поведението му не би трябвало да предизвика никакво подозрение, защото точно това му беше работа. Дългът му повеляваше да охранява точно тук, а това означава да държи под око всичко наоколо. Той нервно прехвърли арбалета от едната част в друга. Оставаха само няколко минути…