Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Равна никога не е закъснявала толкова много !

Прекараха в пилотската кабина целия следобед, а настроението им преминаваше от страх през отегчение до пълно униние. След четири часа бездействие отегчението удържа временна победа. Джефри потъна в неспокоен сън в креслото на баща си, а две от частите на Амди се свиха в скута му.

Останалата част от Амди душеше безцелно из помещението, но продължаваше да държи под око състоянието на контролните уреди. Дори и той вече беше изнервен от това мъчително чакане. Един от него подскочи към покритата с шумоизолираща материя стена. Беше способен да забрави за времето, наблюдавайки в захлас как расте плесента по нея. А сега и нищо друго не ангажираше вниманието му.

Сивото вещество се беше разпространило още повече от последния път, когато го разгледа по-внимателно. Зад ватата, покриваща стените, то образуваше плътна покривка. Частите на Амди се покачиха една върху друга, за да огледат по-добре какво има в пролуката между уплътнението и стената на кораба. Там беше мрачно, но през тавана се процеждаше слаба светлина. В по-голямата част на кораба слоят плесен не надвишаваше три сантиметра, но тук отзад дебелината му стигаше петнайсет-двайсет сантиметра. Я гледай ти! От тавана, точно над изследователския нос на Джефри, висеше голямо кълбо от непознатото вещество. Размерът му беше като декоративните туфи мъх в заседателните зали на замъка. От него надолу се проточваха тънички сиви влакънца. Амди беше готов да извика на Джефри, но двете му части в скута на момчето се бяха разположили толкова удобно!

Амди приближи две от главите си до странното образувание. Стената отдолу изглеждаше доста необикновено — сякаш горният й слой бе разяден от плесента. И тя беше посивяла; имаше оттенъка от дима на огньовете. Амди усети влакънцата върху носа си. Бяха твърди и сухи. Ноздрите го засърбяха. Внезапно той застина от изненада. Наблюдавайки се отдолу, видя как влакънцата преминават през главата на онази част, която стоеше най-отгоре на пирамидата от тела. Въпреки това не усети никаква болка, а само леко гъделичкане в ноздрите.

— Какво, какво? — стреснато попита Джефри, когато настаналата около него суматоха го извади от дрямката.

— Зад уплътненията по стените открих нещо наистина много странно! Докоснах онова голямо кълбо плесен и…

Докато говореше, Амди бавно отстъпваше назад от нещото върху стената. Това проникване не го нарани, но го караше да се чувства по-скоро нервен. Любопитството му внезапно се изпари. Усещаше как влакънцата постепенно се измъкват обратно през ноздрите му.

— Казах ти, че не бива да си играем с това! То е мръсно и гадно! Единственото му предимство е, че поне не смърди.

Джефри вече беше скочил от креслото. Той прекоси бързо пилотската кабина и повдигна рязко уплътнението от стената. Частта на Амди, която беше най-отгоре на пирамидата, загуби равновесие и се претърколи надолу. Дочу се свистене и той усети остра болка в ноздрите.

— Боже, това нещо наистина е огромно — възкликна Джефри, после дочу болезненото пъшкане на Амди. — Добре ли си?

Амди се дръпна от стената.

— Мисля, че да.

Крайчето на едно от влакънцата още стърчеше от устните му. Не болеше повече от ожарването на копривата, която се опита да сдъвче онзи ден. Амдиджефри внимателно огледа раната. Късчето влакно, останало в устната, беше опушено сиво и изглеждаше остро, но крехко. Пръстите на Джефри го измъкнаха внимателно. После главите и на двамата се извиха с почуда към мъхестото кълбо на тавана.

— То наистина расте и като че ли поразява стената под него.

Амди леко докосна окървавената си муцуна.

— Чак сега разбирам защо твоите хора ти казаха да стоиш настрани от него.

— Дали пък да не накараме г-н Стийл да изчегърта стените.

Двамата прекараха два часа в пълзене и изследване на веществото по стената. Сивата плесен беше плъзнала навсякъде, но само на едно място забелязаха няколко цъфтящи туфи. Двамата се надвесиха над тях, докосвайки спорангиите с обвити в части от дрехите си пръсти и лапи. Никой от двамата не искаше да излага на опасност пръст, устна, лапа или нос.

Наблюдението на плесента се оказа най-вълнуващото събитие този следобед; до вечерта не пристигна никакво съобщение от „Единак II“.

На следващия ден времето отново се затопли.

Минаха още две денонощия… А от Равна нямаше ни вест, ни кост.

Лорд Стийл крачеше върху стената над Хълма със звездния кораб. Беше почти полунощ и слънцето висеше под ъгъл от петнайсет градуса над северния хоризонт. В козината му се стичаха струйки пот; това беше най-горещото лято от десет години насам. Сухият вятър духаше без прекъсване вече тринайсето денонощие. Димът от пожарищата около фиордите висеше като кафеникава мъгла и на север, и на юг от замъка. Отначало приеха червеникавия дим като някаква любопитна новост. Но това бе само в началото. Когато пожарът наближи Източните скатове, цялото небе сякаш пламна в алени отблясъци. Пепелта се сипеше отгоре в продължение на денонощия. Единствената миризма наоколо беше на изгоряло. Някои казваха, че това е по-лошо и от мръсния въздух над големите южни градове.