Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Аз не съм част от Заразата! Зелено стебло също не е нейно оръдие! Расата на ездачите не е творение на това зло!

Той решително се търколи към другарката си, закръжи около нея, после продължи по тавана, докато клонките му не се провесиха пред лицето на Равна.

— Много съжалявам. Това е само хипотеза…

— Глупости! — Звукът от гласовия му апарат се извиси до пронизителен писък, сякаш всеки момент щеше да секне завинаги. — Ние просто имахме нещастието да се натъкнем на малцината злодеи от нашия вид. Но тях ги има във всяка раса. Навсякъде се намира по някой, който е способен на убийство в името на успешна сделка. Те насилиха Зелено стебло и подмениха данните в гласовия й апарат. А сега Фам Нувен е готов да избие милиарди от нас само заради своите фантазии!

Той вече махаше безразборно на всички страни. Тя никога не беше виждала толкова бурна реакция у ездачите — можеше да се закълне, че дори листата му промениха цвета си.

Постепенно движенията му се поуспокоиха, но той продължаваше упорито да мълчи. После Равна долови някакъв друг пронизителен звук, чиято сила постепенно нарастваше. Можеше да идва само от някой от говорните апарати на ездачите. Този неистов вой правеше всички гневни изблици на Синя раковина да изглеждат като приятелски брътвеж. Звукът излизаше от говорния апарат на Зелено стебло.

Викът стана толкова пронизителен, че причиняваше физическа болка. После премина в накъсан трисквелайн:

— Истина е! О, в името на търговията, Синя раковина, това е истина…

От говорния апарат на Зелено стебло отново се разнесе монотонно виене. Клонките й се затресоха неудържимо, като от време на време се насочваха към Синя раковина. Това сигурно бе нейният начин да гледа с широко отворени от ужас очи. Равна имаше чувството, че наблюдава човешко същество, обзето от истеричен припадък.

Синя раковина вече беше до нея и се опитваше да поправи новия скродер. Клонките на Зелено стебло го отблъснаха и гласът й продължи да нарежда:

— Аз бях поразена от ужас, Синя раковина. Аз бях поразена от ужас, ужасът ме скова. И това не преставаше… — Тя замълча. Синя раковина се вцепени. — Спомням си ясно всичко чак до последните няколко минути. Всичко, което казва Фам, е вярно, любов моя. Ти си верен на нашите принципи, аз съм свидетел на твоята лоялност вече цели двеста години… Но сега тя само те прави уязвим. И теб ще заразят само за миг, както направиха с мен. — Тя продължи да говори все по-бързо и все по-смислено, сякаш вътре в нея се отприщваше бент. Преживените ужаси бяха оставили дълбока диря в паметта й и тя едва сега се отърсваше от ужасния шок. — Аз стоях точно зад теб, помниш ли, Синя раковина? Ти беше толкова погълнат от пазарлъка с кокалените крака, че не забелязваше какво става наоколо. Тогава видях ездачите да се приближават към нас. Зарадвах им се — това беше приятелска среща толкова далеч от дома… После той докосна скродера ми и аз… — Зелено стебло се поколеба. Клонките й отново се затресоха и тя заповтаря като в унес:

— … Поразена от ужас, ужасен страх…

След миг отново си възвърна способността да разсъждава.

— Почувствах се така, сякаш изведнъж бяха присадили в скродера ми чисто нова памет. Съвсем други спомени, различен начин на мислене. Но те датираха отпреди хиляди години. При това не бяха мои. И всичко стана само за миг, за един-единствен миг! Дори не загубих съзнание. Можех да разсъждавам съвсем нормално и помнех всичко, което бях преживяла дотогава.

— А какво стана, когато се опита да се съпротивляваш? — тихо попита Равна.

— Да се съпротивлявам ли?! Скъпа лейди Равна, та аз изобщо не се съпротивлявах . Цялата бях на тяхно разположение. Всъщност не те ме ръководеха, защото също бяха обладани от някаква по-висша сила. Ние се превърнахме в оръдия, които й служат безропотно. Сякаш отдавна бяхме мъртви, но присъствахме на собственото си погребение. Бях способна да убия вас, сър Фам и дори Синя раковина. Знаете, че даже се опитах да го направя и много исках да успея. Вие, хората, говорите за насилие, но нямате представа какво наистина означава насилието… — Последва дълга пауза. — Всъщност не съм съвсем права. На Върха на Отвъдното, в сърцето на Заразата… Сигурно всички , които живеят там, се чувстват по същия начин като мен.

Треперенето не отслабна, но сега движенията на клонките й вече не бяха така безразборни. Връхчетата говореха нещо на нейния роден език и лекичко докосваха Синя раковина.