Върнър Виндж - Огън от дълбините

Огромен мъжкар с дълбоки рани по хълбоците беше приклекнал в края на заслепената тълпа. Той улови погледа на тройката и мъчително се запрепъва през полето към нея. Уик, Кук и Рак отстъпиха назад, козината им настръхна от уплаха и възбуда. Издраният беше двойно по-едър от който и да е от тях.

… Къде съм?… А може би съм част от теб… Моля?

Воят му беше изпълнен със спомени, объркани и в по-голямата си част неразбираеми. Спомени за пролята кръв и за военни тренировки. По някаква причина беше уплашен от тези спомени също толкова, колкото и от заобикалящия го ужас. Допря покритата си със засъхнала кръв муцуна до земята и се повлече по корем към тях. Тройката побягна напосоки. Случайните чифтосвания ужасяваха еднакво и трите части. Те продължиха да отстъпват заднишком към откритата равнина. Онзи ги последва, но бавно, все още влачейки се по корем. Кук облиза устни и пристъпи към непознатия. После проточи врат и подуши около гърлото му. Уик и Рак се приближиха от двете му страни.

В един кратък миг те се сляха. Потни, кървави, ранени — съюзът им беше сключен в ада. Тази мисъл сякаш долетя отникъде и проблесна едновременно у четиримата в пристъп на циничен хумор. После хармонията се разпадна и те отново бяха три животни, които ближеха муцуната на четвъртото.

Перегрин огледа долината с нови очи. Беше се разпаднал на съставните си части само за няколко минути. Ранените от Третата атака на пехотата си бяха пак там. Слугите на Фленсер отново бяха претрупани с работа по разтоварването на чуждия кораб. Джакерамафан леко отстъпваше назад, а по лицето му се бореха удивление и ужас. Перегрин наведе глава и изсъска срещу него:

— Няма да те предам, Книжовнико!

Съгледвачът се вдърви на мястото си.

— Това си ти, Перегрин…

— Може и така да се каже.

Вярно, още беше Перегрин, но не и Уиккукракръм.

— К-к-как успя да го направиш? Н-н-нали току-що загуби едната си част.

— Аз съм пилигрим, забрави ли? Ние живеем по този начин през цялото време.

В гласа му имаше сарказъм. Това беше клише, което Джакерамафан бе чувал и друг път, но в него все пак имаше зрънце истина. Перегрин Уик-кук-рак… рана вече се усещаше като една цялостна личност. Може пък това ново съчетание да имаше повече късмет занапред.

— Аха, разбирам… Е, добре, какво ще правим сега?

Съгледвачът се озърна нервно във всички посоки, но най-тревожни бяха очите, които следяха Перегрин.

Сега беше ред на Уиккукракрана да се изненада. Какво правеше той тук? Избиваше някакви непознати врагове… Не. Не, това беше целта на Атакуващата пехота. Той нямаше нищо общо е нея, независимо от следите в паметта си. Двамата с Книжовника бяха дошли тук да… спасят единия от пришълците или поне да се опитат да го направят. Перегрин се вкопчи в безразборните си спомени. Имаше нещо ценно от предишната му идентичност, което трябваше да бъде запазено. Той погледна натам, където за последен път бе видял пришълеца. Белодрешковците и носилката се бяха изгубили в далечината, но за него тази пътека вече беше позната.

— Още имаме шанс да оцелеем — обърна се той към Джакерамафан.

Книжовника тъпчеше с крака на едно място и боязливо се накланяше към него. Вече не беше същият ентусиаст като преди.

— След теб, приятелю.

Уиккукракрана изопна куртките си и изтупа от тях засъхналата кръв, после наперено тръгна през долината. Мина само на няколко десетки метра от слугите на Фленсер, заобиколили непознатия враг — летящата къща. Той небрежно отдаде чест, но никой не му обърна внимание. Джакерамафан го следваше, помъкнал два арбалета. Книжовника направи всичко по силите си, за да повтори наперената походка на Перегрин, но в състава му не достигаха подходящи части за това. После двамата преминаха покрай военния пост на върха на хълма и се скриха в сенките. Воят и стенанията на ранените заглъхнаха зад тях. Уиккукракрана скъси пътя наполовина, минавайки напряко през множеството завои по неравната пътека. Оттук вече се виждаше пристанището. Лодките все още бяха привързани за брега и около тях нямаше оживление. Зад гърба му Книжовника нервно нареждаше някакви безсмислици. Перегрин само се затича по-бързо — самоувереността му нарастваше още повече, подхранвана от объркването на новобранеца. Неговата нова част, раненият воин, доскоро беше първи помощник на пехотински офицер. Новосформираната глутница вече знаеше всяко кътче на пристанището и на замъка, а и всички пароли за деня като добавка.