Орсън Кард - Следотърсачът

— Ние нямахме храна и вода и затова прескочихме дните, докато пристигнете вие — обясни Умбо. — За нас това бяха, по грубо предположение, петнайсетина минути.

— Значи сте жадни? — попита Оливенко.

— Малко — призна си Парам, — но можем да почакаме още.

Риг погледна през Стената. Там, на повече от миля, войниците на майка му и Гражданин продължаваха да размахват железните лостове.

— Значи вие двамата в момента вече не сте там? — попита той.

— А, там сме — отвърна Умбо. — В момента скачаме от скалата. Бяхме стигнали горе-долу до средата, когато ни върнах две седмици по-назад. Значи ще е вдругиден, мисля.

— По̀ вдругиден — поправи го Парам. — Майка ни явно не би им позволила да се откажат и да си тръгнат, а аз вече не издържах да забавям времето, така че Умбо ни спаси живота.

— Но тя преди това спаси моя, като ни накара да изчезнем! А ти спаси и двама ни, като ми даде знак да ви върна в настоящето. Много щедро от твоя страна. Дано не е било прекалено ужасно да изминете последната част от пътя без никаква помощ.

Оливенко потръпна.

— По-страшно нещо няма!

— Преминали сте през част от Стената без никаква помощ?

— Последните петдесетина крачки — уточни Оливенко.

— А после се върнаха да изведат мен — додаде Риг. — Аз паднах и се предадох и те ме изнесоха.

— След като сте минали през Стената, сте се върнали в нея, за да изведете това момче? — попита заменимият.

Оливенко и Самуна му отвърнаха едновременно:

— Ние сме войници! — заяви Самуна.

— Той е наш приятел! — обясни Оливенко.

После се спогледаха и казаха в един глас:

— Каквото каза той!

И избухнаха в смях.

— Тогава вие и петимата сте твърде забележителни човешки същества, защото всички по свой начин сте извършили невъзможното.

— Значи ни вярваш? — попита Парам с невярващи нотки в гласа.

— Докато ми обяснявахте, аз се свързах с активния заменим от вашия предишен ограден свят. Той ме уверява, че всички вие сте способни да вършите онова, което твърдите, че сте извършили.

Той посочи Парам.

— Ти можеш да правиш микроскокове в бъдещето.

После и Умбо:

— Ти умееш обратното, да ускоряваш нечие време така, че на човека да му се струва, че заобикалящото го течение на времето се забавя. И очевидно си се научил да правиш в ограничена степен онова, което може той — сочеше Риг. — Той е истинският пътешественик във времето. Всяко минало пред него е настояще и той може да избере времето на всяко живо същество и да се присъедини към него в неговото време и да се завърне в „настоящето“, в което е пребивавал последно.

А после, за учудване на всички, посочи Самуна и Оливенко.

— Вие и двамата в различна степен притежавате мощна естествена съпротива срещу полето на Стената. Обикновените човешки същества не могат да го понесат. След няколко секунди волята им изчезва, те полудяват, лягат и умират. Може би са способни да изминат десетина крачки, но само толкова.

Оливенко и Самуна се спогледаха, а после погледнаха и останалите.

— Каква е вероятността двамата да имаме едни и същи… — започна Оливенко, а в същото време Самуна заяви:

— Сигурно тази способност се среща доста често…

— Това е рядка способност, но активният заменим от вашия предишен ограден свят ми казва, че вашата чувствителност към полето привлича онези, които могат да го манипулират, като тези тримата тук. Не е изненада, че хората с такива способности се намират един друг. Или поне така твърди активният заменим от вашия предишен…

— Говориш за Баща ми — прекъсна го Риг.

— Да — отвърна заменимият. — Той потвърждава, че е заменимият, който ти си наричал свой Баща.

— Но той умря.

— В оградените светове, където заменимите продължават да се представят за човеци, е необходимо от време на време да се преструват, че умират. Така хората не забелязват, че те не остаряват — обясни заменимият.

— Тогава какво си ти? — попита Умбо.

— Машина — отвърна заменимият.

Риг необяснимо се преизпълни с чувство, но за негова изненада то не беше гняв. По-скоро беше тъга. Разтресоха го ридания. Не знаеше защо плаче, но и не можеше да спре.

— Съжалявам, аз…

Умбо сложи ръка на рамото му.

— Баща ти не е мъртъв.

— Машина… — обърна се Риг към заменимия, когато овладя риданията си. — Трябваше да се досетя. Ти не оставяш диря! Нито ти, нито Баща ми.

Парам му се усмихна.

— Значи и ти си бил отгледан от лъжец и чудовище, което се е преструвало на човек.

Риг избърса сълзите си и също се усмихна.