Дейвид Брин - Килн хора

Започнах с конструирането на дигитален аватар (проста софтуерна презентация на самия мен), който пуснах в мрежата на обществените камери. Макар и по-малко интелигентен от същество с Постоянна вълна, аватарът имаше частица от моя опит, комбинирана с непреклонната решимост да открие, всички образи, които Йосил Махарал би могъл да остави, докато е пътувал из градските улици. Риту ми бе дала около шестдесет подходящи места, откъдето да мога да започна — места, за които се знаеше твърдо, че е посетил в точно определено време. Аватарът се насочи, към тези пространство-времеви координати и се опита да последва учения от една записана сцена към друга. Постепенно картата започва да се запълва и да дава подробности за действията му през месеците преди да умре.

Често този начин на търсене е достатъчен и сам по себе си. Малцина са онези, които имат дарбата да се изплъзнат от паяжината на обществените камери.

За съжаление Махарал явно бе един от тях. Оказа се, че е способен да се измъкне винаги щом пожелае. Резултат от търсенето на аватара бе една графика, изпълнена с празни петна. Някои от тях продължаваха седмица или дори повече!

Джобовете на Риту бяха дълбоки и тя искаше бързи отговори. Затова отправих искания за информация и от частните очи, които са много повече от обществените камери. Охранителни скенери на ресторанти, корнизни шпиони, новинарски буболечки, камери на аматьор социолози, дори на любители на природата и на градски спортни клубове — обърнахме се към всеки, който би могъл да засече Йосил, когато се е намирал извън обсега на обществените камери. Тъй като Риту притежаваше авторските права на баща си, нямаше нужда да се плаща дори такса за воайорство. Малко от исканията бяха удовлетворени. Оставих аватара да се пазари и да избере достатъчно изображения, които да осветлят пътищата на Йосил.

Междувременно аз насочих вниманието си към сцената на смъртта му.

Когато си извън града, сякаш попадаш на друга планета. Примитивен свят с огромни пространства, където образите са замъглени и дори ги няма… освен ако не ти се случи да отидеш там лично и да използваш собствените си очи.

Възрастен: Ако някое дърво падне в гората и наоколо няма никого, то издава ли звук?

Съвременно дете: Зависи. Ще проверя дали някоя от тамошните камери не е снабдена със звукови или вибросензори.

Хитро. Но всъщност повечето места на Земята изобщо не са покрити от камери! Много по-лесно е да изчезнеш сред природата, далеч от всякакви следи от обитаване.

За съжаление именно там Махарал бе прекарал последните си часове, а може би и дни.

Започнах с полицейските снимки на мястото на катастрофата — те предлагаха невероятни холографски детайли в радиус от двеста метра около разбития автомобил на Махарал — голям шевфорд хънтсман с екстравагантен метанов двигател. Колата лежеше смачкана и наполовина изгоряла на дъното на едно дере. По това време на годината то пресъхваше, но гигантските свлечени камъни свидетелстваха за буйните потоци, които текат там през пролетта.

„Пустиня — мрачно си помислих. — Защо е трябвало да се случи в проклетата пустиня?“

Отгоре минаваше виадуктът, откъдето колата на Махарал бе започнала фаталния си полет надолу. Предпазната мантинела приличаше на извита змия от разкъсан метал. Прекарах известно време в душене наоколо, като прескачах и интерполирах от една рееща се камера към друга. Докато служебните коли идваха и си отиваха, група мускулести дубъли се мъчеха да издърпат останките (отначало с помощта на някакви хитроумни инструменти, но не след дълго ги захвърлиха и прибягнаха до груба физическа сила), за да успеят да освободят тялото на мъртвия учен.

Пътят правеше рязък завой точно преди да стигне до това усамотено място. Следи от спирачки се пресичаха с мантинелата… сякаш шофьорът внезапно бе разбрал какво го чака, макар и прекалено късно. Това, както и резултатите от аутопсията, бе убедило властите, че той просто е задрямал зад волана.

Трагедията не би се случила, ако бе използвал автонавигационната система на колата. Защо му е нужно на някого да кара нощем в неосветената пустиня, изключил всички предпазни средства?

„Защото автоматичното управление оставя следи — отговорих си сам на въпроса. — Няма да използваш автонавигатора, ако се тревожиш, че те следят.“ Сивият дубъл на Махарал беше признал, че докторът е прекарал последните си дни, клатейки се на ръба на параноята. Това потвърждаваше теорията ми.