Дейвид Брин - Килн хора

— Точно това. Как се представя отборът на ТЕЗ?

На масата се разстила холоизображение, което започва да се увеличава към изгорял от слънцето планински район, отбелязан с резки граници. Отвън, след покрития с палми ваканционен оазис, се намират защитените пустинни плата. Вътре — издупчено и разкъсано парче от Майка Гея, пожертвано в името на останалата част от планетата. Огромен братовчед на „Дъгоцветния салон“, където човешките амбиции са канализирани в името на много по-сериозни залози.

— Тихоокеанските сили имат значителни териториални придобивки след кампанията в понеделник. Жертвите са малко. Но ИКЗ подаде искове за глоби, които могат да отменят придобивките…

Гледната точка се спуска към Земята и пред мен започват да играят мънички искри. Изглеждат съвсем безобидни и игриви, докато не разпознаеш в тях масирани ракетни атаки и ожесточени лазерни удари. Клара работи в света на страховити машини-убийци, които биха всели ужас, ако успеят да се измъкнат от военните си зони. Разкъсвам се между желанието да увелича изображението към фронтовите линии или да го насоча към оградения от дървета оазис. Само…

… внезапно някой минава през тънкия параван и закрива половината от холоизображението.

— А, значи това си ти. — Пред мен застава някаква висока фигура със змийска кожа. — Ама че приятна среща.

Това е гладиаторът, когото бях видял да ликува над жертвата си в Ямата на злобата. Навежда се към мен. Пурпурните му ръце все още са покрити с рядка глина, сякаш е някакъв освирепял грънчар.

— Как успя да се измъкнеш от реката?

Изведнъж разбирам, че това е гаменът, който се изпречи на пътя ми снощи при площад „Одеон“! Само че тогава той бе архи, а аз — зеленият, който отчаяно се опитваше да избяга от жълтурите на Бета.

— Каква река? — Да се правим на ударени. — Какво ви кара да мислите, че съм ходил да плувам? Или че изобщо се познаваме?

Бойният му дубъл не е направен за изтънчени разговори. Лицето се сковава, щом разбира, че току-що се е издал. След това свива рамене и явно решава, че няма защо да се притеснява какво разкриват думите му.

— Помниш ме — изръмжава той. — Видях те как скачаш. И зная, че си успял да се добереш до вкъщи.

Знае ли? Откъде? Няма значение. Според една съвременна мъдрост никога не трябва да се изненадваме, когато изтича някаква скрита информация. Никоя тайна не може да се запази дълго време тайна.

Да видим дали е способен да оцени сарказма.

— Голем да върви по дъното на реката! Ама че история. Всеки, който направи подобно нещо, ще стане градска знаменитост! Може би трябва да опиташ някой път.

Не се хваща.

— Задържах проклетата ти ръка. Изпекох я да стане твърда. Искаш ли си я?

Не мога да се сдържа да не се усмихна при спомена за физиономията му, когато го оставих да стои на площада, стиснал отрязаната ми китка. Единственият радостен спомен от отвратителния дубъл-ден.

— Задръж си я. Сложи я във витрина, ако искаш.

Той се намръщва.

— Ставай.

Вместо това аз се прозявам и се протягам — поза и печелене на време едновременно. Храбростта е нещо, което зависи от обстоятелствата. Ако това мое тяло бе направено за купонясване, щях просто да се хвърля отгоре му и да се опитам да му видя сметката, пък каквото ще да става. ИстАлбърт, пред когото има още толкова дълъг живот, би побягнал от кретена, без да се засрами ни най-малко. Моите възможности обаче не са толкова блестящи. Аз съм сив сирак без шанс за континуитет, но има някои нещица, които бих искал да разгадая в оставащите ми часове. С две думи, надявам се някой от служителите да дойде и да го разкара. Уви, наблизо няма нито една червена Ирена.

— Ставай, казах! — изръмжава побойникът и се приготвя да нанесе удар.

— Мога ли аз да избера оръжията? — питам внезапно.

Колебание. Не може просто да ме разкъса на парчета, щом съм го обърнал на въпрос на чест. Нали разбирате, дуелите си имат правила. И зрители.

— Разбира се. Моля.

И посочва към Ямата на злобата; настоява да вървя пред него.

Трябва да се измъкна преди да стигнем дотам. В джоба си имам някои неща (малък резач и киберскоп), но той няма да повтори грешката си от снощи да ми позволи да нанеса изненадващ удар отблизо.

Къде по дяволите са се дянали домакините ми? Ако знаех, че са толкова немарливи, досега да съм изчезнал! Щях да си плюя на петите. Може би да отида при Пал. Да предупредя Албърт за в бъдеще да се пази от маестрата като от чума.

Заобикаляме маси, огрели с блестящите си холоси крещящо ярки лица. Нито един познат в тълпата младежи. А пък и спътникът ми сигурно е от постоянните посетители. С всяка следваща стъпка сгъвам коленете си все повече и мислено подготвям ензимния приток. Забавям крачка, сякаш започвам да размислям.