Дейвид Брин - Килн хора

Резултатите бяха съвсем задоволителни!

Поръчаните образи и отчетите на камерите се появиха и допълниха картината къде е прекарвал по-голямата част от времето си Йосил Махарал, или поне тогава, когато се е намирал в града. Прегледах получения филм на висока скорост и проследих как починалият учен се премества от едно място на друго… как пазарува в скъп магазин например или как посещава зъболекаря си за рутинна смяна на оралния симбионт. Данните още все покриваха средно по около два часа на ден. Но пък в края на краищата Махарал бе прекарвал повечето време на работното си място в лабораториите на „Универсални пещи“ или вкъщи.

С изключение на тези тайнствени излети. Задължително трябваше да направя връзка между следите му в града и загадъчните пътувания извън него.

Все пак бях доволен от постигнатото. Ако градските данни продължаваха да се допълват с това темпо, скоро щях да съм в състояние да докладвам на Риту нещо по-конкретно.

Остра болка ме накара да притисна дясното си слепоочие. Един от страничните ефекти на подобна работа е главоболието. Истинските неврони трудно се справят с толкова много холовидео. А и трябваше да изпразня мехура си.

На връщане спрях при химическия синтезатор и си поръчах ободрително питие — нещо, което да отпусне напрежението във врата, но без замъгляващи мисълта ендорфини. Понесох пенливия буламач обратно към кабинета си… и открих, че някой е седнал на мястото ми! Някой, който досущ приличаше на мен, но бе с по-дълги пръсти и презрителна физиономия, каквато рядко надявам. Или поне се надявам да е така.

Блестящата кожа бе с цвета на открития космос. Сръчните ръце танцуваха по контролното табло.

— Какво правиш? — сръчках го аз. Дубълът си има свое собствено място.

— Оправям бъркотията и те чакам да се присъединиш. Аватарът ти смята, че е проследил повечето от липсващите следи на Махарал в града.

Хвърлих поглед, към екрана.

— Еха! Осемдесет и седем процента покритие. Не е чак толкова зле… за времето, когато Махарал не е бил вкъщи или в лабораторията. До какво искаш да се добереш?

Отново сардонична усмивка.

— О, може би до нищо. Освен че на някои от тези така наречени сигурни места може изобщо да не е доктор Йосил Махарал.

Погледнах тъпо дубъла и това породи само още презрение.

— Искаш ли да се хванем на бас, шефе? Залагам прехвърлянето си, че Махарал те е подвел. Всъщност от много време е мамил всички .

От учтивост изчаках сакатата пурпурна проповедничка да завърши четенето си преди да стана и да напусна ефемералите. За съжаление, приятният вдъхновяващ тон бе помрачен от внезапно избухнала караница, която се разрази в преддверието, докато вървях към изхода. Един мъж, чиято кожа бе нещо средно между превъзходно голем-бежово и човешко кафяво, крещеше и размахваше надпис:

Тълпа разярени енориаши се опитваше да избута натрапника, без да прибягва до сила — от опасения, че може и да е истински. Несигурността, подхранвана, от трудно определимия му цвят, се усилваше от слънчевите очила и яркочервената коса и брада, които можеха с еднакъв успех да бъдат както фалшиви, така и истински. Посетителят бе направил около половин дузина нарушения дори само с външния си вид — като някакъв вид хибрид между дубъл и човек. Явно нарочно целеше този ефект.

— Всички вие сте като китка маргаритки! — крещеше той, докато десетина ефемерали се мъчеха да го изтласкат към страничната врата. — Цветни отвън и сиви като плът отвътре! Не разбирате ли, че е нужно проливане на кръв , за да успее всяка една революция? Протоплазменият елит никога няма да даде път на Новата раса без съпротива. Ще се държат за властта, докато не бъдат изтрити от лицето на Земята! Само така ще можем да продължим до следващия етап!

Трябва да призная, че понякога ти остава единствено да се възхищаваш на страстта на напълно побърканите — страст, която категорично няма нищо общо с каквото и да било чувство за реалност. Нима наистина смяташе, че дубълите могат да съществуват някак си независимо от органичните си оригинали, родени от жени? Какво общо има това с логиката? Разнообразието на идеите (и идеологиите), до които са способни да достигнат хората, никога няма да спре да ме изумява. Особено когато се подклаждат от най-силния наркотик — увереността в собствените си способности.