Дейвид Брин - Килн хора

Върнахме се при колата и там ни чакаше изненада. Вътре седеше истАлбърт и ни чакаше. Усмихваше се. И го виждахме съвсем ясно! Въпреки че стояхме отвън , на тротоара.

Всъщност цялото купе на лимузината бе напълно прозрачно, а не само по едно малко движещо се кръгче за всеки пътник.

— Божичко! — промърмори Клара. — Това означава, че гледа навсякъде, във всички посоки едновре…

— Да, зная.

Всъщност като го погледнеш внимателно, това не може да е никаква изненада.

Хванах я за ръката и погледнах назад към Пал и най-малкия Албърт, които влизаха в храма заедно под розетата, покрай всички наранени, счупени и отхвърлени буци, които всеки ден се събират тук, за да потърсят спокойствие и надежда, че ще отидат на място, където всяка душа е добре дошла.

— Сега накъде? — попита автоматизираният шофьор на лимузината.

Погледнах към собственичката си, към жената, която обичах.

Тя на свой ред погледна към истАлбърт. Вниманието му можеше да бъде насочено навсякъде едновременно — истинско всеусещане, — но усмивката му сякаш бе предназначена единствено за нас.

— Вкъщи — каза той с ясен глас. — Време е всеки да се прибере вкъщи.

Засега „вкъщи“ означаваше плаващия дом на Клара, само на километър от площад „Одеон“… а имах чувството, че са изминали години, откакто бях изминал това разстояние под водата, като мислех, че ще бъда на седмото небе, ако разкрия прочутия похитител на дубъли Бета.

Е, добре. Седмото небе е състояние на духа. Вече го зная.

Йосил Махарал ни бе направил добрина — принуди ни двамата с Клара най-после да заживеем заедно. Вярно, липсваха ми домът и градината, но затова пък и двамата бяхме изненадани един от друг от склонността си да правим компромиси във всичко, когато сме под един покрив. Дори когато е толкова тясно. Дори когато съм двама.

Съжителството бе странно дори по съвременните критерии. Искам да кажа, че с тези хиперкачествени тела и оборудване можех да издържа доста време. Както и истАлбърт. Две половини на съпруга на Клара. Способен да създаде деца. Способен да ги отгледа. Но в две отделни тела.

— Доста удобно — каза тя, като погледна на това от позитивната му страна. Но аз бях загрижен. Трябваше да се балансира с кариерите, нейните нови задължения с Додекаедъра, няколко вида биологични и керамични часовници, двама половин мъже за обичане… и без място на лодката за всички сиви, абаносови и други, които щяха да ни потрябват.

Време беше да се сдобием с къща. Най-после можехме да си го позволим.

ИстАлбърт беше в малката предна каюта и се мотаеше около впечатващото устройство. Потиснах импулса си да го спра. Макар че приличаше на дете с постоянната си разсеяност, той не беше глупак. Всъщност точно обратното.

— Вечерята се готви. — обяви домашният компютър. — Подредих също така четиристотин седемдесет и две съобщения за теб и петстотин и двадесет за господин Морис. Освен това се обадиха от университета, за да те уведомят, че не си минала нито един от курсовете от последния семестър.

Клара изруга. Животът на студент и воин на повикване беше още едно нещо, което щеше да се наложи да се променя. Добре дошла в света на работещите по цял ден професионалисти, скъпа. C’est la vie.

Бръмчене откъм носа привлече вниманието ни. Машинарията загряваше. Клара погледна към мен, сякаш казваше: „Внимавай да не се нарани“.

Забързах напред и чух истАлбърт да си тананика щастливо. „Всички сме бозони в прахта“ или нещо подобно. Когато влязох, го заварих да лежи, положил главата си — главата ни — между пипалата на тетраграматрона — те нежно го обгръщаха от всички страни. Забелязах, че трансферът е превключен на РАЗТОВАРВАНЕ. Гледах го няколко секунди и накрая го попитах:

— Сигурен ли си?

Последния път, когато бе опитал, даваше заето. Органичният мозък бе пълен, или зает изцяло, от нещо невъобразимо огромно. Нямаше място. Нямаше никакво място за мен.

За първи път от Урака Меса — или откакто душевните ни пътища се разделиха в онзи вторник — усетих пълно внимание от тези очи, органичните очи, способни да издържат тридесет хиляди дни, ако не и повече.

— Тя е твоя, Пинокио — чух да произнася собственият ми глас. Имаше и нещо друго — нещо, което сякаш казваше „на добър час“.

Сега щеше да има място. Празни листа. Дом, където да оставя всичко, което бях и което съм станал. Всичко необходимо, за да стане непокорният малчуган истинско момче.

Клара ще се изненада.