Дейвид Брин - Килн хора

Двамата с Клара напуснахме верандата на каменното имение на Енеас Каолин и тръгнахме през розовата градина и гълъбарника към поляната, на която Пал и истАлбърт се забавляваха с хвърчилото си.

Както и се очакваше, те бяха привлекли вниманието — не на охраната, а на хората, живеещи в малките къщички, сгушени зад хълма, построени за слугите и семействата им. Децата зяпаха или тичаха с възторжени викове.

Дори и днес има нещо особено в едно добре водено хвърчило.

Пал очевидно бе на върха на щастието, управлявайки хвърчилото от инвалидния си стол. Макар че големите му осигуряваха достъп до света, никога не съм виждал някой от тях да му донася толкова проста радост. Караше крилете да се изравнят точно както трябва, след това пускаше хвърчилото да се издига и да пикира в смешни атаки, изтръгващи писъци от децата и родителите им.

Само една двойка възрастни не изглеждаше щастлива. Продължаваха да гълчат трите си момчета й се опитваха да ги задържат да не отиват при другите деца. Усетих в тях духовна нищета. Но засега децата не страдаха от нея — тичаха, и крещяха също като другите.

Обърнах се към платинения дубКаолин, който ни придружи, след като оригиналът му прекъсна връзката.

— Това ли са наследниците?

Дубълът мрачно кимна.

— Племенници. Синове на сестра ми. Тя умря преди три години.

Тази истина бе част от цената, която поискахме с Клара.

— Те знаят ли?

ДубКаолин поклати глава.

— Майка им ми остави… остави на Енеас… пълната власт на попечител. Не можете да се намесвате.

Клара въздъхна.

— Е, засега само ще запомним онова, което знаем. Ще наблюдаваме.

— Не се и съмнявам.

В гласа на голема не се долавяше никакъв признак на обида или примирение. Щях да се чувствам по-добре, ако имаше.

Отне ни известно време да приберем Пал, истАлбърт и малкия пор-шпионин. Оставихме хвърчилото на децата.

На обратния път с лимузината си мислех за нашата „победа“. Въпреки че притесних великия Каолин и измъкнах истината, не се чувствах в особено приповдигнато настроение. Може би ако живеехме във времето преди Голямата дерегулация, щяхме да го обвиним във всякакви престъпни деяния — измама, изнудване, грабителство… Но всички те сега бяха обект на граждански иск и повечето от жертвите му с радост биха се отказали от предявяването му.

Най-многото, което можехме да направим, бе да го принудим да се охарчи малко повече. И да осуетим най-лошите части от плана му.

Пръсналият се екип на проекта „Зороастър“ щеше да се събере отново, заедно с външни критици и под наблюдението на някоя неутрална фондация. Цел — новите технологии да се реализират по възможно най-малко обезпокоителен ред, а не по най-объркващия. Макар че в действителност голяма част от социалната война на Каолин изглеждаше неизбежна. Очакваха ни интересни времена.

Друга фондация, щедро финансирана от „Каолин Грант“, щеше да се занимава с „мистичните“ интереси на Йосил Махарал. Не тайно, а под погледа на милиони вярващи, убедени, че някои граници не бива да бъдат прекрачвани. Сякаш някога са успявали да задържат подобно прекосяване.

За горката Риту щяха да се полагат грижи и тя щеше да бъде много богата, когато излезе от клиниката. Докторите дори заговориха дали да не я научат да си сътрудничи с „рехабилитираната“ личност на Бета. Би могла да се появи изключително интересна нова личност… и светът щеше да се погрижи да държи очите си отворени и да е нащрек.

Колкото до новите клиенти на Каолин, услугите му за утрешния ден щяха да бъдат приети с отворени обятия от онези, които разполагат с всичко друго, освен с време. Но тъй като новите дубъл-технологии не можеха повече да се запазят в тайна, всеки щеше да получи ясна представа за какво става дума. Тогава нека наследници, юристи, адвокатски кантори и съдилища решават проблемите. Може би елитът ще подкрепи еманципатите и дубъл-безсмъртието ще бъде обявено за законно. А може би не.

Докато всичко става съвсем открито, то не е работа за детектив. Нали?

Пал поиска да го оставим при Храма на ефемералите. Имаше среща с лечителката-доброволка Алекси, която ме бе поправяла на два пъти, когато бях зелен. Старият огън, както призна Пал, едва ли щял да пламне.

Може би. Но кой може дълго да отказва компанията на Пал? Половината от него бе по-жива от повечето мъже, които познавам. Със сигурност се очертаваха забавления.

Малкият голем-пор се съгласи. След като докладва какво бе видяла, катерейки се по стените на имението, моята малка версия реши, че може да провери какви забавления е в състояние да му предложи светът през втората половина от живота му — през следващите дванадесет часа. Така че скочи на рамото на Пал и двамата заедно тръгнаха по рампата, оставяйки у мен старото усещане за déjà vu.