Грег Беър - Радиото на Дарвин

— И аз имах такова намерение — поне за известно време. Чувствам се като пребито куче, татко.

— Глупости — промърмори Сам. — Никой не те е бил.

Мич отиде в кухнята и спря пред аквариума със златната рибка — подарила му я беше Тилде, още преди месеци. Тогава той още се надяваше, че не всичко между тях е свършило. Рибката, естествено, беше умряла и плуваше в полупразния аквариум. Водата беше потъмняла и вмирисана.

— По дяволите! — изруга Мич. Съвсем беше забравил за рибката.

— Какво е това? — попита Сам.

— Краят на една връзка, която едва не ме уби.

— Звучи доста драматично.

— Така си и беше — съгласи се Мич. — По-добре да ме беше ухапала акула. — Предложи на баща си кутия „карлсберг“ от хладилника до мивката. Сам я изпи почти цялата, после нервно закрачи из кухничката.

— Някаква недовършена работа тук? — попита той.

— Уф, не зная. — Мич докуцука до спалнята, отвори куфара на леглото и отново се върна в кухнята. — Искат да им помогна да открият мумиите.

— Може. Но да ти осигурят самолетен билет след като оздравееш. А сега си отиваме вкъщи.

Мич се сети да провери телефонния секретар. Броячът бе стигнал до предела — трийсет.

— Време е да се прибереш у дома и да се възстановиш — повтори Сам.

Звучеше наистина примамливо. Да се върне вкъщи на трийсет и седем и да не прави нищо, да се наслаждава на покоя, да се среща със стари другарчета, да се завърне отново в детството, да не носи отговорност за нищо наистина важно.

Почувства, че му призлява. Протегна ръка и натисна копчето на секретаря. Докато миниатюрната касетка се превърташе назад, телефонът иззвъня и Мич вдигна слушалката.

— Извинете — произнесе на английски нисък мъжки глас. — Мога ли да говоря с Мич Рейфълсън?

— На телефона — отвърна Мич.

— Искам да те осведомя за едно нещо. Може и да си ме познал по гласа… но няма значение. Намериха вашите мумии в пещерата. Хора от Инсбрукския университет. Без твоята помощ, предполагам. Още не са казали на всички, не зная защо. Не се шегувам и това не е закачка, хер Рейфълсън.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

— Кой беше? — попита Сам.

Мич подсмръкна. Опитваше се да се успокои. После каза:

— Гадняри. Правят си майтап с мен. Сега съм известен, тате. Прочутият смахнат алпинист антрополог, това съм сега.

— Глупости — изръмжа Сам. Гласът му бе рязък и гневен. Мич го погледна със смесица от обич и срам: това беше Сам, който помнеше като беше малък. Всесилният баща, готов да го защити от всичко.

— Да се махаме от тази дупка — заяви решително Сам.

Кайе направи закуска на Сол малко след изгрев-слънце. Той изглеждаше странно потиснат и бавно отпиваше от чашката с черно кафе. Това му беше третата чаша, което не вещаеше нищо добро. Когато бе в добро настроение — „Добрият Сол“, припомни си тя — никога не пиеше кафе сутрин. Ако пак започнеше да пуши…

Донесе му пържените яйца и препечената филийка и седна до него. Той се наведе напред, без да я поглежда и започна да се храни — бавно, като сръбваше от кафето след всяка хапка. Когато свърши, направи кисела физиономия и бутна чинията настрани.

— Не бяха ли вкусни яйцата? — попита Кайе.

Сол я изгледа и поклати глава. Движеше се по-бавно от обичайното, което също не бе добър признак.

— Вчера се обадих в „Бристол-Майърс-Скуиб“ — каза той. — Не са се отказали от сделката с Ладо и „Елиава“ и изглежда, нямат намерение да го правят. В Грузия назряват политически промени.

— Може новините да са добри.

Сол поклати глава и обърна стола към големия панорамен прозорец и сивата утрин зад него.

— Свързах се и с един приятел в „Мерк“. Сподели, че става нещо в „Елиава“, но не знае какво точно. Ладо Дзакели идвал в Щатите да се среща с тях.

Кайе не откъсваше поглед от него. „Отново стъпвам по яйчени черупки…“ Тялото й знаеше, то се досещаше. Сол отново страдаше, дори по-лошо от предния път. Вече пет пъти го бе преживявала. До час щеше да намери цигари и да напълни дробовете си с никотиновия дим, за да подреди обърканите си мисли, макар че мразеше тютюна, толкова го мразеше.

— Значи… ние сме вън от играта — прошепна тя.

— Не зная още. Ти не ми каза за масовия гроб.

— Да, не ти казах — повтори тя и се изчерви като момиченце.

— Не са го писали и във вестниците.

— Не са.

Сам се изправи, завъртя се рязко, сграбчи краищата на масата и започна да се повдига и спуска в серия от лицеви опори, забил поглед в таблата. Когато стигна до трийсет, отново се надигна и избърса челото си със салфетка.