Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Божичко, Кайе, ужасно съжалявам. Знаеш ли как ме кара да се чувствам всичко това?

— Кое?

— Да пращам жена си на подобни места.

— Но нали знаеш, че съм специалистка по съдебна медицина.

— И въпреки това ми е гадно.

— Защото в теб говори бащинското чувство. — Тя протегна ръка и я положи върху неговата. Той бавно издърпа ръката си.

— Срещу всичко — заговори, като размаха ръка, сякаш описваше целия свят. — Срещу жестокостта и неуспехите. Глупостта. — Говореше все по-припряно. — Тази история взе да се политизира. Усещам го. Сигурно ни подозират във връзка с ООН. Ладо няма да играе с нас.

— В Грузия не ми изглеждаше да е така — възрази меко тя.

— И ти тръгна по свирката на ООН просто ей така, без дори да си помислиш, че това може да ни навреди?

— Разбира се, че си го помислих!

— Тъй де. — Той кимна напрегнато. — Трябва да се обадя тук-там. Да разбера с кого ще се среща Ладо. Изглежда, няма намерение да ни посещава.

— В такъв случай ще продължим с хората от „Евъргрийн“ — заяви Кайе. — Те имат достатъчно опит, част от лабораторната им работа е…

— Не е достатъчен. Ще трябва да се конкурираме с „Елиава“ и тези, които застанат зад тях. — Сол се почеса по брадичката. — На наша страна са две банки и неколцина верни партньори… това са хора, които разчитат на нас, Кайе.

Тя се изправи, с разтреперани ръце.

— Сол, съжалявам… но този масов гроб, това са били хора. Трябваше им помощ за да разберат как са умрели. — Усещаше, че се оправдава, и това я объркваше. — И аз отидох. Исках да съм полезна.

— Щеше ли да отидеш, ако не ти бяха наредили?

— Никой не ми е нареждал, Сол.

— Тогава, щеше ли да отидеш, ако не ставаше въпрос за официално разследване?

— Разбира се, че не.

Сол хвана ръката й. Стисна я за пръстите, после я пусна и посегна към чашата.

— Кафето няма да ти помогне, Сол — каза тя. — Кажи ми как си. Кажи ми как се чувстваш?

— Добре се чувствам — заоправдава се той. — Най-доброто лекарство за състоянието ми е успехът.

— Това няма нищо общо с нашия бизнес. То е като приливите и отливите. Човек трябва да ги изтърпи, докато отминат. Ти си ме учил на това, Сол.

Той кимна, но избягваше да я поглежда.

— Ще ходиш ли днес в лабораторията?

— Да.

— Ще позвъня от къщи да разузная това-онова. Хайде днес следобед да направим среща с ръководителите на проекти. Поръчай повечко пица. И бъчонка бира. — Той направи опит да се засмее. — Трябва ни резервна позиция за отстъпление, и то бързо.

— Тъкмо ще видя докъде сме напреднали с работата — каза Кайе. И двамата знаеха, че приходи от разработките, дори тези върху бактериоцина, могат да очакват най-рано след година. — А кога ще…

— Остави на мен да се оправям с това — прекъсна я Сол, неочаквано се наведе и я прегърна. Кайе го погали по лицето.

— Мразя да се чувствам така — бавно каза той.

— Ти си силен, Сол.

— Ти си моята сила. — Той я тласна встрани и избърса бузата си като малко момче, което не обича да го целуват. — Кайе, обичам те повече от всичко на този свят. И ти го знаеш. Не се тревожи за мен. — За миг в очите му блесна някаква почти животинска ярост. После изчезна и раменете му увиснаха. — Ще се оправя, Кайе. Ще надделея. Трябва само да се обадя на няколко души.

Дебра Ким ръководеше лабораторията за холерни разработки в „Екобактер“. Беше стройна жена с широко лице и склонност към властно поведение с подчинените. Лабораторията й бе разположена на третия етаж, изолирана с двойни стъклени врати — по-скоро за да охранява безценните опитни мишки на Ким, отколкото здравето на останалите служители.

Ким посрещна Кайе на външната врата на лабораторията, покани я вътре и й предложи кафе. Няколко минути си бъбриха за разни неща, загледани в прозрачните, контейнери с мишки, подредени един върху друг покрай една от стените.

Ким се опитваше да открие ефикасна фагоцитна терапия срещу холерата. За целта използваше особен вид опитни мишки, с присадка на човешка чревна лигавица, която не можеха да отхвърлят, тъй като имунната им система бе потисната предварително. По такъв начин мишлетата се превръщаха в миниатюрни модели за изследване хода на холерната инфекция. Проектът струваше стотици хиляди долари, но досега не бе дал особено насърчаващи резултати. Въпреки това Сол продължаваше да го подкрепя.

— Ники от финансовия отдел ме предупреди, че разполагаме със средства за не повече от три месеца — каза Ким, като се стараеше в гласа й да не се долавя безпокойството. — Това вярно ли е?