Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Още не са въвели данните в компютъра, отнема около три седмици. Тук май е останал един екземпляр… такива са новите разпоредби в болницата, предоставяме на майките правото да решат, патологът може да получи екземпляра и да уреди погребението. Всичко остава покрито. Момент… — Той взе един картон, влезе в задната стаичка, завъртя няколко рафта и свери номера на картона.

Дикън чакаше при вратата. Войт се върна с малък стъклен буркан и го вдигна към светлината на лампата.

— Номерът е друг, но е от същия тип. Това е отпреди половин година. Онова, дето го търсих, може още да е в охладен солен разтвор. — Той, подаде буркана на Дикън и се върна при първия хладилник.

Дикън огледа фетуса: дванайсетседмичен, голям колкото неговия палец, мъничко бледо извънземно, пропуснало възможността да опита живота на Земята. Аномалиите личаха с просто око. Крайниците бяха като бучици, около подпухналия корем имаше издутини, каквито не беше виждал и при фетуси с тежки малформации.

Миниатюрното личице изглеждаше необичайно прищипано и празно.

— Нещо не е наред с костната структура — отбеляза Дикън, когато Войт затвори хладилника. Този път носеше тавичка, пълна с натрошен лед и покрита с пристегната с ластици марля. Под ластиците беше подпъхнат картон.

— Сериозни изменения, няма две мнения — кимна Войт и надзърна в буркана. — Господ Бог се е погрижил да постави контролни пунктове на всяка бременност. Тези двечките така и не са успели да издържат теста. — Той кимна многозначително. — Обратно в небесната ясла.

Дикън не знаеше дали Войт споделя философските си възгледи, или просто проявява типичния лекарски цинизъм. Той се зае да сравнява телцата в тавичката и буркана. И двете бяха на дванайсет седмици и доста си приличаха.

— Мога ли да взема това? — Той посочи по-пресния екземпляр.

— Какво, и да ограбите нашите студенти? — Войт повдигна рамене. — Няма проблем, подписвате се и ще кажем, че го предоставяме на Центъра. — Надзърна отново в буркана. — Нещо важно ли е?

— Може би — отвърна уклончиво Дикън. Кой знае защо, го беше налегнала внезапна тъга. Войт му даде празен буркан и голяма картонена кутия, памук и парчета лед, за да държи екземпляра на хладно. Прехвърлиха го с помощта на щипци и Дикън запечата кутията.

— Ако се появят още от този вид, ще ми се обадите, нали? — попита Дикън.

— Естествено. — Когато вече бяха в асансьора, Войт го попита: — Държите се някак странно. Има ли нещо, което ще е хубаво да знам предварително? Нещо, което може да ми помогне да служа по-добре на обществото?

Дикън усещаше, че е прекалил с непроницаемото изражение, затова се засмя и поклати глава.

— Дръжте под око всички спонтанни аборти — рече той. — Особено от този тип. И търсете връзка с „иродовия грип“.

Войт изглеждаше разочарован.

— Още нищо официално?

— Все още не — отвърна Дикън. — Но работата е перспективна.

Няколко часа след като долетя в Бостън, Сол покани Кайе на среща с негови стари колеги в „Палячи“, където правеха чудесни спагети и пица. В началото на вечерта разговаряха за различни видове математични анализи на човешкия геном, после се прехвърлиха върху свободното разпространяване на информация в интернет.

Кайе се натъпка със солети и зелени чушки доста преди да й поднесат лазанята. Сол отхапваше от намазана с масло препечена филийка.

Към девет часа се появи една от знаменитостите на Мичиганския университет: доктор Дрю Милър. Както винаги непредсказуем, той се намеси в разговора за постоянните промени на бактериалната среда. Сол слушаше внимателно изказванията на легендарния изследовател, експерт по изкуствен интелект и самоорганизиращи се системи. Милър се мести няколко пъти и накрая потупа по рамото Дери Джейкъбс, някогашен съквартирант на Сол. Джейкъбс се засмя и стана, а Милър се настани до Кайе, взе си солета от чинията на Джейкъбс, погледна Кайе с големите си детски очи, стисна устни и каза:

— Здравата сте ядосали старите градуалисти.

— Аз ли? — засмя се Кайе. — Защо?

— Децата на Ърнест Майър са като топящи се ледени блокчета, ако въобще имат капчица разум в главите си. Доукинс не е на себе си. От месеци му повтарям, че всичко, от което се нуждае, е още една брънка във веригата и ще получим обратна връзка.

Градуализъм наричаха вярата, че еволюцията се е развивала с малки стъпки, натрупващи се в продължение на десетки хиляди и дори милиони години мутации, обикновено пагубни за субекта. Така оцелявали само полезните мутации, тези, които допринасяли за развитието и възпроизвеждането. Един от ярките защитници на тази кауза бе Ърнест Майър. Ричард Доукинс бе оборил красноречиво тезата за модерния синтезис на дарвинизма, а освен това бе описал така наречения „себичен ген“.