Грег Беър - Радиото на Дарвин

— А ти за какво помисли?

— За мутациите. Вродени дефекти. Може би от тератогенни вируси. Зачудих се защо властите са искали да бъдат премахнати родителите.

— Значи пак същата история. Пак тези налучквания в мрака.

Дикън се намръщи.

— Марк, знаеш, че съм по сериозните изследвания.

— Понякога се чудя как постигаш толкова добри резултати.

— Още не съм завършил работата си. Извика ме, защото твърдеше, че тук сте събрали солидни доказателства.

— И друг път сме правили грешки.

— Не смятам, че грешите. Това вероятно е само началото. Скоро ще има още.

— Това ли ти подсказва инстинктът?

Дикън кимна.

Марк сбърчи вежди.

— Помниш ли какво се случи през шейсет и трета?

— Тогава съм бил още пеленаче. Но зная. Малария.

— Аз самият бях едва седемгодишен. Конгресът оряза финансирането на всички проекти за унищожаване на болестопренасящи насекоми, включително и маларични. Най-тъпото решение в историята на епидемиологията. Милиони жертви из целия свят, нови резистентни щамове… истинско бедствие.

— И без това с ДДТ нямаше да стигнат далеч.

— Кой знае? Хората разсъждават като деца — скачат от едно увлечение на друго. В наши дни тези проблеми не вълнуват обществеността. Може би прекалихме с темата. Толкова приказки за дъждовните гори, за глобалното затопляне. Но само приказки. Още от началото на века учените говорят за чумни епидемии, но къде ги? На хората взе да им писва да се приказва за Апокалипсиса. Ако не възникне скоро някоя сериозна криза, при това на родна земя, в Конгреса съвсем ще ни орежат, и този път ще бъде по-лошо от шейсет и трета.

— Разбирам.

Огюстин въздъхна и вдигна очи към флуоресцентните лампи на тавана.

— Министърката смята, че ябълката ни е твърде зелена, за да я слагаме на бюрото на президента. Решила е да изчакаме малко — отлага заседанието за след две седмици. Официалното извинение е, че е получила мигренозен пристъп.

Кристофър се засмя. Огюстин го стрелна с поглед.

— Добре, надушил си нещо, иди и го разчопли. Провери всички съобщения за спонтанни аборти в американски болници през последната година. Заплаши Турция и Грузия със санкции от Световната здравна организация. Кажи, че ще преразгледаме договорите им с нашите фармацевтични корпорации. Аз ще те подкрепя с каквото мога. Открий дали сред случаите на спонтанен аборт няма такива, които преди това са посещавали Близкия изток. Разполагаме само със седмица и ако през това време не ми намериш нещо значимо, ще трябва да се явя пред Конгреса с една непозната спирохета, заловена от афганистанските пастири. — Огюстин се засмя на шегата си. — Спаси ме, Кристофър.

Кайе беше напълно изтощена. Последната седмица се бе чувствала като истинска кралица — заобиколена от възторжена тълпа учени, които я поздравяваха един през друг, задето бе открила истината малко по-рано от всички останали. Ала имаше и други гласове. Е, не беше чак толкова зле, колкото с горкия Чарлз Дарвин, който трябвало да преглъща упреците на Лин Маргулис с неговата теория за симбиотичната еволюция на еукариотните клетки. И все пак…

Няколко скептични и гневни писма на стари учени, публикувани в списания, я обвиняваха, че гони вятъра, далеч по-известни от нея изследователи бързаха да намекнат в изказванията си, че са на път да открият много по-важни неща. Колкото по-голям е успехът, толкова си по-близо до платинения пръстен на Познанието и Признанието.

Всичко това бе напълно поносимо. В края на краищата такъв бе обликът на науката — тя носеше недостатъците на хората. Но после Сол се скара с редактора на „Клетка“ и я лиши от всякакви шансове да публикува разработките си там. Наложи се да се обърне към „Вирусология“, чудесно списание, но едно ниво по-долу от най-добрите. Нито веднъж не я поканиха в „Сайънс“ и „Нейчър“. Беше изкатерила доста голяма височина, но от известно време стоеше там.

Изведнъж цял куп лаборатории и изследователски центрове от различни краища на света започнаха да настояват да се запознае с работите им — повечето от които потвърждавали нейните предположения. Кайе реши да избере само онези, които по една или друга причина я бяха подкрепили през изминалите години — най-вече изследователския център „Карл Роуз“ в Кеймбридж, Масачузетс.

Центърът „Карл Роуз“ бе построен върху сто акра борова гора, засадена през 50-те, и се състоеше от кубична лабораторна сграда и административна част. Основен спонсор на центъра беше невероятно богатата фамилия Ван Бускирк от Бостън. В центъра се занимаваха главно с молекулярна биология.