Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Това ще свърши работа на Марк — заяви Дикън. — Но трябва още малко да сгъстим краските. Необходимо му е да посплаши по-многобройна група от тази на младите жени. Как стоят нещата при възрастните?

— Вирусът не засяга възрастните жени — отвърна тя. — Горната граница е около четирийсетте. Погледни схемата. — Тя плъзна пръст. — Средна възраст трийсет и една.

— Шантава работа. А Марк настоява до днес следобед да разполагаме със свястно становище за министъра на здравеопазването.

— Пак ли ще има пресконференция?

— Ще присъстват научният съветник на президента и шефът на администрацията. Разполагаме със солидни доводи, но аз познавам Марк. Я прегледай отново записките — дали не можем да измъкнем няколко хиляди гериатрични случая от Заир?

— Да не искаш да подправям документацията?

Дикън се ухили злобно.

— Майната ти, господинчо — озъби му се Салтър. — От известно време нямаме сведения от Грузия. Защо не се свържеш с Тбилиси? Или с Истанбул.

— Те са се стиснали като миди — оплака се Дикън. — Още като бях там, не можах да измъкна кой знае какво, а сега само повтарят, че нямат нови случаи. — Той я погледна умолително. — Хайде де, само една старица от Тбилиси, пък дори и да е изчезнала след това.

Селтър посочи записките.

— Това тук не е шега. Работата е сериозна.

— Марк иска да добави малко драма. Това ще му помогне да дръпне конците.

— Не разбирам много от политика.

— И аз не разбирах. Но колкото по-дълго се мотая из тази служба, толкова повече започвам да я схващам.

Салтър огледа тесния кабинет, сякаш се опасяваше, че стените могат да я смажат.

— Свършихме ли, Кристофър?

Дикън се засмя.

— Клаустрофобията ли те погна?

— Има нещо в тази стая — въздъхна тя. — Не ги ли чуваш? — И се наведе над бюрото с изплашено изражение. Дикън никога не можеше да определи кога се шегува и кога говори сериозно. — Писъците на нещастните маймунки?

— Чувам ги — призна той. — Затова все гледам да си намеря работа навън.

В директорския кабинет на Четвърти корпус Огюстин прегледа набързо статистиките, прелисти близо двайсетте страници с цифри и схеми и хвърли листовете върху масичката за кафе.

— Всичко е много убедително — призна той. — С подобни темпове до края на годината ще останем без работа. Дори не знаем дали този АЧЕРВ предизвиква аборт при ВСЯКА бременна жена, или ефектът му е отслабен. Божичко, Кристофър, а си мислех, че сме напипали златната жила.

— Може и да сме. Стига, колкото да поизплаши обществеността.

— Подценяваш омразата на републиканците към нашия Център. Националната оръжейна асоциация ни ненавижда. Големите тютюневи компании не могат да ни търпят, защото им ровим в задния двор. Видя ли проклетия плакат на летището? Ами на магистралата? „Целувка, която заслужава внимание!“ На кой беше това, на „Кемълс“? „Марлборо“?

Дикън се разсмя и поклати глава.

— Здравната министърка се готви да влезе право в бърлогата на звяра. Хич не е доволна от мен, Кристофър.

— Винаги можем да извадим материалите, които донесох от Турция.

Огюстин вдигна ръка и разпери пръсти.

— Една болница. Пет аборта.

— Пет аборта от пет бременни жени.

Огюстин се наведе напред.

— Замина за Турция, защото твоят човек ти съобщи, че имат вирус, който предизвиква аборт. Но защо ходи до Грузия?

— Преди пет години в Тбилиси е имало епидемия от спонтанни аборти. Официалните власти не ми предоставиха никакво обяснение. Запознах се с един патолог и двамата седнахме на чашка. Пийнахме си здравата и проведохме съвсем неофициален разговор. Та той ми каза, че по същото време имало подобна епидемия в Горди.

Огюстин не бе чувал тази част. Дикън не я бе вметнал в доклада си.

— Продължавай — подкани го той леко заинтригуван.

— Нещо е станало там. В началото той се дърпаше и не искаше да каже какво. Ето защо отидох до Горди, но се оказа, че градът е опасан с полицейски кордон. Поразпитах войниците от крайпътните постове и те ме осведомиха, че пристигнала група от ООН, подкрепена от руснаците. Обадих се в щаба на ООН. Казаха ми, че помолили една американка за помощ.

— И това е била…

— Кайе Ланг.

— Божичко! — възкликна Огюстин и се усмихна със стиснати устни. — Тази жена… знаеш ли за разработките й върху ЧЕРВ?

— Разбира се.

— И си помисли, че някой в ООН се е нуждаел от съвета й.

— И тази мисъл ми мина през главата. Но те са я повикали само защото навремето е карала курс по съдебна медицина.