Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Това е жена ми — обясни той засрамено.

— Разбирам — отвърна управителят, присви сините си очи и изгледа Мич. — Бременна е, нали? Не ми го казахте. Тук въобще не се споменава… — Той прелисти документите и погледна обвиняващо Мич. — Никъде. Трябва да сме много внимателни, когато става въпрос за събиране на големи групи хора.

Мич се облегна на буика и потърка брадичката си. Беше му набола брада, макар че се бе избръснал сутринта. Кайе стоеше до него.

— Ще те откарам вкъщи — заяви той.

— Ами буикът?

Той поклати глава.

— Ще се върна по-късно за него. Уендъл ще ме докара.

— И какво ще правим сега? — попита Кайе. — Защо не опитаме в друг хотел? Или да наемем някоя изложбена зала?

Мич се намръщи.

— Това копеле си търсеше извинение. Той знае коя си. Обади се на някого. Провери всичко, изпипа нещата като добропорядъчен нацист. Да живее свободна Америка!

— Ако наистина не пускат Брок в страната…

— Ще организираме конференцията по интернет. Все ще измислим нещо. Сега съм по-загрижен за теб. Нещо ще се случи.

— Какво?

— Не го ли усещаш? — Той се почеса по челото. — Погледът на този страхливец, управителя. Беше като на изплашен козел. И понятие си няма от биология. Живурка си кротко и внимава да не направи някоя погрешна стъпка. Почти всички са като него. Тръгват натам, накъдето ги бутнеш.

— Звучи прекалено цинично.

— Това е политическата реалност — продължи разпалено Мич. — Как можех да съм толкова наивен? Да те оставям да пътуваш сама. Можеха да те нападнат, да…

— Мич, не желая да ме държиш в пещера .

Мич потрепна.

Кайе постави ръка на рамото му.

— Съжалявам. Знаеш какво имам предвид.

— Всичко е както много отдавна, Кайе. Ти си го видяла в Грузия. А аз — в Алпите. Станали сме чужди . Хората ни мразят.

— Мразят мен — уточни тя с пребледняло лице. — Защото съм бременна.

— И мен също мразят.

— Но не те карат да се регистрираш като евреин в Германия.

— Още не. Да вървим. — Той обгърна раменете й и я поведе към тойотата. Кайе с мъка смогваше да следва широките му крачки. — Мисля, че имаме още няколко дни. Преди някой… да предприеме нещо. Ти си като бодил в задниците им. Двоен бодил.

— Защо пък двоен?

— Известните личности притежават сила — обясни Мич. — Хора като теб, които знаят истината.

Кайе се настани на дясната седалка и спусна прозореца. В колата бе топло, почти задушно. Мич затвори вратата.

— И аз такава ли съм?

— Хубаво е да свикваш с тази идея. Между другото, Сю ти направи едно предложение. Не е зле да го обмислим. Ще кажа на Уендъл къде отиваме. На никого другиго.

— Къщата ми харесва.

— Ще си намерим друга — обеща Мич.

Марк Огюстин беше почти трескав в своя триумф. Подаде снимките на Дикън и пъхна касетката в служебния видеокасетофон. Дикън взе най-горната снимка, приближи я до лицето си и примижа късогледо. Типичната медицинска фотография, неестествено оранжево-виолетова тъкан, яркорозови кожни увреждания, разфокусирани странични детайли. Мъж на около петдесет, жив, но не и доволен от живота. Дикън взе следващата снимка. В едър план дясната ръка на мъжа, маркирана с големи мехури и петна. Най-големият мехур се разпростираше на диаметър от седем сантиметра — показваше го поставената отстрани линийка — с черна пъпка в центъра, пълна с жълтеникава течност. Дикън преброи общо седем мехура на дясната ръка.

— Показах ги на повечето от нашите служители тази сутрин — обясняваше Огюстин, Докато държеше дистанционното и пренавиваше касетката. Дикън продължи да разглежда снимките. Тялото на мъжа бе покрито с големи розови петна, някои формиращи мехури, които несъмнено причиняваха силни болки. — Разполагаме с анализи на взетите тъканни проби, които потвърждават наличието на АЧЕРВ. Жената на пациента е бременна, във втория стадий, а фетусът е позитивен за АЧЕРВ, тип 3-c. Мъжът не е заразен с АЧЕРВ, така че можем да го изключим като причинител на мехурите.

— Откъде са? — попита Дикън.

— От Сан Диего, Калифорния. Нелегална имигрантска двойка. Тамошният ни отдел е извършил разследването и ни е пратил резултатите. Отпреди три дни са. Засега държат настрана местната преса.

Усмивките на Огюстин се редяха като светкавици в нощно небе. Той застана до телевизора, на който вървяха на бърза скорост сцени от болницата — специално изолираната стая, отделното въздухоподаване — вдигна пръст и натисна копчето.