Филип Дик - Бог на гнева

Потомците на онези, които бяха пели благочестиви лютерански псалми, бяха замислили в германски картели зловещите инструменти, показвайки истинското лице на „Бога“ на християнската църква.

Смъртта не беше антагонистът, окончателният враг, както си беше помислил Павел. Смъртта беше освобождение от покорството към Бога на Живота, Deus Irae. Чрез смъртта човек се освобождаваше от него. Единствено чрез смъртта.

Именно Богът на Живота беше злият бог. И всъщност единственият Бог. А Земята, този свят — единственото царство. А те, всички те бяха негови слуги и изпълняваха, както бяха правили хилядолетия наред, заповедите му. А неговото възмездие беше съобразно същността му и заповедите му: това беше Ira. Гневът.

И все пак тук седеше Люрайн. Така че всичко това нямаше никакъв смисъл.

По-късно, когато доминус Маккомас тръгна по своите си работи, отец Хенди остана с Люрайн.

— Защо? — попита той.

Тя повдигна рамене и отвърна:

— Допадат ми благи хора. Допада ми доктор Абернати.

Той я огледа втренчено. Джим Абернати, местният християнски свещеник в Шарлотсвил. Презираше този мъж — ако Абернати действително беше мъж. Приличаше по-скоро на кастрат, подходящ, както се казваше в „Том Джоунс“, да участва в състезания за скопени животни.

— И какво точно ти дава? — попита той. — Самоупование? „Имай благочестиви мисли и всичко ще бъде…“

— Не — прекъсна го Люрайн.

Ели се обади сухо:

— Тя спи с онова дяконче. Онзи Пит Сендс. Знаеш го, плешивия млад мъж с акне.

— Трихофития — поправи я Люрайн.

— Поне му намери мехлем срещу гъбички — продължи Ели, — да си маже темето, за да не прихванеш и ти.

— Живак — каза отец Хенди. — От някой пътуващ амбулантен търговец. Можеш да купиш за около пет сребърни американски монети от половин долар…

— Добре! — отсече ядосано Люрайн.

— Разбра ли? — каза на съпруга си Ели.

Беше разбрал. Беше истина и той го знаеше.

— Следователно не е gesund.

Gesund — здрав. Не заболял или осакатен от войната, каквито бяха непълноценните. Пит Сендс беше Kranker, болник. Това личеше по обезобразеното му, олисяло теме и по осеяното му с пъпки и шупли лице. Като боледувалите от шарка англосаксонски селяндури, помисли си той с изненадваща злост. Ревнуваше ли? Беше изумен от самия себе си.

Кимайки към отец Хенди, Ели каза на Люрайн:

— Защо не спиш с него? Той е gesund.

— О, престани — отвърна Люрайн с тих глас, в който се долавяше заплашителна ярост.

Когато беше истински раздразнена, лицето й поруменяваше, а тялото й се вкаменяваше.

— Говоря сериозно — почти изпищя Ели.

— Моля те — обади се отец Хенди, опитвайки се да укроти съпругата си.

— Но защо идваш тук? — попита я Ели. — За да обявиш, че смяташ да смениш вярата си, само затова ли? Кой го е грижа? Сменяй я. По-добре спи с Абернати. Ще ти се отрази добре.

Невъздържаният й тон придаде още по-голяма многозначителност на изреченото. Жените притежаваха способността да се разпалват. За разлика от тях мъжете се задоволяваха със злорадо хихикане, както Маккомас. Това не вършеше работа.

Отец Хенди се опита да прояви благоразумие.

— Внимателно ли го обмисли? — обърна се към Люрайн той. — Можеш да се опозориш. Все пак ти преживяваш от шиене, тъкане и плетене… зависима си от благоволението на общността и ако се присъединиш към църквата на Абернати…

— Свобода на съвестта — отвърна Люрайн.

— О, боже — изпъшка Ели.

— Чуй ме — каза отец Хенди. Пресегна се и пое в ръка двете длани на Люрайн. След това започна да обяснява спокойно: — Това, че спиш със Сендс, не те принуждава да приемеш тяхното религиозно учение. Свобода на съвестта означава също така свободата да не приемеш дадена догма, разбираш ли? Виж сега, скъпа. — Тя беше на двайсет, а той на четирийсет и две, но се чувстваше на шейсет. Хванал ръцете й, му се стори, че прилича на някакъв разтреперан дърт коч, беззъбо същество, което мърмори похотливо, и потръпна от възникналата представа. Но все пак продължи: — Цели две хилядолетия хората са вярвали в добрия бог. Но сега ние знаем, че това не е вярно. Бог има, но той е — знаеш го не по-зле от мен. Ти беше момиченце по време на войната, но помниш и можеш да гледаш. Виждала си натрупания в продължение на много мили прах, който някога беше човешки тела… Не разбирам как е възможно на фона на цялата тази заобикаляща ни истина да приемаш интелектуално и нравствено една идеология, която учи, че „доброто“ е изиграло решителна роля за случилото се. Разбираш ли?