Филип Дик: Бог на гнева

… За да се стигне до безропотното четене на вестници и гледане на телевизия, без да бъде предприето нищо, когато Карлтън Луфтойфел произнесе своята реч в Шайен през 1983 година, така наречената Заблуждаваща с числа реч, в която изтъкваше вдъхновяващия, блестящ довод, посрещнат с одобрителни кимания — че една нация не се нуждае от запазването на определена бройка оцелели, за да функционира. За една нация, беше обяснил Луфтойфел, не е от значение нейният народ, а нейното ноу-хау. Ако хранилищата с бази данни са в безопасност и времевите капсули с микрочипове са заровени на мили под земята и оцелеят, то (както се беше изразил с блясък, сравним, според мнозина наблюдатели във Вашингтон, с този на произнесената няколко десетилетия преди това реч на Чърчил за кръвта, потта и сълзите) „нашите патриотични идиосинкратични етични модели ще оцелеят, защото ще могат да бъдат усвоени от всяко заместило ни поколение“.

Заместилото поколение обаче нямаше с какво да изрови хранилищата с базите данни, а и се бореше с по-неотложни задачи, които Луфтойфел беше пропуснал да отчете: грижата за прехрана, за оцеляването. Същите проблеми, които бяха подгонили и скитниците, а именно почистване на земята, сеитба, защита на реколтата и добитъка. Прасета, крави и овце, жито и царевица, цвекло и картофи: тъкмо те се превърнаха в насъщните патриотични идиосинкратични грижи, а не текстът на някаква велика американска епико-поетична глупост като „Затрупани от снега“ на Уитиър.

— Аз казвам — изломоти Маккомас — да не пращаш хромия. Изобщо да не довършва фреската. Вземи някой цялостен. Ще се търкаля в тази кравешка каручка стотина мили, докато стигне до мястото, откъдето няма път по-нататък, и ще падне в някоя яма, с което всичко ще свърши. Така няма да му направиш никаква услуга, Хенди. Само ще затриеш един нещастник без крайници, който безспорно рисува добре…

— Рисува — прекъсна го отец Хенди — по-добре от всеки художник, за когото знае САУ. — Той произнесе инициалите като една дума — „сау“, женско прасе, за да подразни Маккомас, който настояваше винаги да се изричат буква по буква или поне като „соу“, за да се римува с „моу“. 9 9 Игра на думи: SOW (Servants of Wrath) — Служители на Гнева; sow (cay) — свиня; sow (coy) — сея; mow (моу) — кося. — Б.пр.

Маккомас вторачи злобно червените си очички насреща му и докато се опитваше да намери язвителна, унищожителна забележка, за да му отвърне, Ели изтърси внезапно:

— Ето че пристига госпожица Рей.

— О — възкликна, премигвайки с очи отец Хенди.

Защото тъкмо Люрайн Рей беше олицетворение на догмата на Служителите на Гнева до най-малката подробност — поне дотолкова, доколкото го засягаше лично.

Ето че пристигаше — червенокоса и с толкова дребен кокал, та винаги му се струваше, че би могла да полети. Всеки път, щом видеше Люрайн Рей, от усещането за безтегловност в съзнанието му възникваше представата за вещиците. Тя постоянно яздеше кон и това беше истинската причина за пъргавостта й. Но нещата не се свеждаха единствено до гъвкавостта на грациозното женско тяло, което съвсем не беше безплътно. С кухи кости, беше решил той, като на птица. Това беше още една причина за приликата, която съзираше между жените и птиците. Както в песента на ловеца на птици Папагено, който възнамеряваше да направи мрежа за птици, а след това, някой ден, да направи мрежа за пернати, а след това, някой ден, да оплете и мрежа за една дребна съпруга или крехка дама, която да преспива до него. Щом видеше Люрайн, отец Хенди усещаше у него да се събужда порочният дърт коч. Греховността на материята проявяваше своето коварство в самата сърцевина на природата му.

Истинско бедствие. Но беше привикнал. Всъщност това му доставяше удоволствие. Той й се наслаждаваше.

— Добрутро — поздрави го Люрайн. И едва след това видя доминус Маккомас, когото не харесваше. Сбърчи нос и луничките й потрепнаха. Цялото й лице — бледата руменина, червеникавата й коса, кожата й, устните — се сви от ненавист и тя също оголи зъби насреща му. Единствено зъбите й бяха ситни и правилни, сякаш предназначението им не беше да стриват — например предисторически сурови семена — а ловко да разкъсват.

Люрайн имаше хапещи зъби. А не едри като за дъвчене.

Той знаеше, че тя хапе. Знаеше ли? По-скоро се досещаше. Всъщност никога не се бе приближавал до нея. Спазваше дистанция между двамата.

Идеологията на Служителите на Гнева имаше нещо общо с августинския възглед за жените. Догмата включваше страхопочитание, както и елементи от древния култ към Мани — албигойската ерес на катарите от провинциална Франция. За тях плътта и реалният свят бяха зло — те практикуваха аскетизъм. Но поетите и рицарите им се прекланяха пред жените и ги боготворяха. Повелителната, така съблазнителна, така фатална… дори побърканите дами от Каркасон, които носеха сърцата на мъртвите си любовници в малки кутийки за скъпоценности. Както и — дали беше лудост, или по-скоро перверзия? — катарските рицари, които пазеха в инкрустирани кутийки изсъхнали изпражнения на своите любими… култ, безжалостно анатемосан от Инокентий III, вероятно основателно. Но…