Филип Дик: Бог на гнева

Ето го! Кравата с черни петна теглеше каручката на колела със спици. В средата на каручката. Изправен на входа на вестиария, отец Хенди огледа бегло хоризонта от Уайоминг на север, сякаш слънцето изгряваше оттам, зърна църковния наемник с торс без крайници и топчеста глава, която се поклащаше като в някаква причудлива, бавна жига, докато холандската крава пристъпваше едва-едва напред.

Лош ден, помисли си отец Хенди. Предстоеше му да съобщи неприятни новини на Тибор Макмастърс. Обърна се и влезе обратно в църквата, за да се скрие. Намиращият се в каручката Тибор не го забеляза, потънал в размисъл и усещаш неразположение. С художника винаги се случваше така, щом му предстоеше да започне работа: имаше болен стомах и всяка миризма и гледка — дори на собственото му произведение — го караше да се закашля. Отец Хенди се учудваше на тази сутрешна непоносимост на сетивата му, сякаш Тибор, помисли си той, няма никакво желание да бъде жив още един ден.

Самият свещеник се наслаждаваше на слънчевите лъчи. На уханието на топлата, избуяла детелина, която растеше по пасищата около Шарлотсвил, Юта. На подрънкването на хлопките и пляскането от опашките на кравите… Той вдъхна наситения с аромати въздух в църквата, докато Тибор все още не се беше появил, независимо че съзнанието за мъките на лишения от крайници мъж му действаше угнетително.

Там, зад олтара, вече бе изписан малък фрагмент от творбата. За да я завърши, на Тибор щяха да са му необходими цели пет години, но времето в подобни случаи не беше от значение: по отношение на вечността — не, помисли си отец Хенди, не може да става дума за вечност, тъй като това беше човешко творение и следователно прокълнато, но то щеше да остане поколения наред. Другите безръки и безкраки поклонници, които щяха да пристигнат тук, нямаше да могат да коленичат поради липсата на необходимото за тази цел физиологическо оборудване. Това беше възприето официално.

„Му-у-у-у-у“, измуча кравата, щом Тибор я закова на място с помощта на произведената си в САЩ Ай Си Би Ем екстензорна система в задния двор на църквата, където отец Хенди държеше отдавна спряния от движение кадилак, модел 1976, в който дребни, очарователни пилета със светлозлатиста перушина, поради мексиканския си произход, прекарваха нощите и оплескваха всичко… но пък какво толкова? Най-обикновен животински тор от тези красиви птици, чието малко ято щъкаше нагоре-надолу, надзиравани от Хърбърт Г, който години наред беше воювал със съперници, беше ги побеждавал и беше заслужил правото да стане предводител. Предводител на зверове, помисли си мрачно отец Хенди. Вродено качество на Хърбърт Г, който в момента ровеше за буболечки из обраслата с тучна растителност градина. И то за специални по-тлъсти мутанти.

Самият свещеник ненавиждаше буболечките, нароили се за броени дни след… затова обичаше хищниците, които се изхранваха с пълзящите твари в хитинови черупки, обичаше това ято от — самата мисъл го развеселяваше — птици! Не хора.

Хора все пак пристигаха, поне на Свещения ден, във вторник — избран, за да се различава (умишлено) от архаичния християнски свят ден неделя.

В задния двор Тибор разпрегна кравата от каручката. След това подкара возилото на батерии нагоре по специалната дървена платформа и влезе в църквата. Отец Хенди усети пристигането на хромия, напрегнал се да преодолее усещането за прилошаване в осакатеното си тяло, за да продължи работата си оттам, където я беше прекъснал вчера при залез-слънце.

Отецът се обърна към съпругата си Ели:

— Имаш ли горещо кафе за него? Моля те.

— Да — отвърна тя, съсухрена и покорна, сякаш тялото й беше лишено от грам влага.

Изпита погнуса от мършавата й фигура, докато я наблюдаваше да изважда чаша и чинийка не с обич, а с безчувствената преданост на съпруга на свещеник, която я превръщаше в негова прислужница.

— Здрасти! — подвикна бодро Тибор, както винаги жизнерадостен, сякаш това беше негово професионално задължение, независимо от физиологичните му проблеми.

— Черно — отвърна отец Хенди. — Горещо. Веднага.

Той отстъпи встрани, за да даде път на прекалено масивната каручка да се придвижи по коридора към кухнята на църквата.

— Добр’утро, госпожо Хенди — поздрави Тибор.