Филип Дик: Бог на гнева

Никой от двамата не знаеше кой е авторът на това старинно стихотворение, чиито средновековни немски слова не можеха да се намерят в речника на Касъл. Двамата заедно си бяха наумили значението им и бяха сигурни, че разбират смисъла. Но не съвсем. И Ели им се присмиваше.

Но беше така: „Виждам потъналия в светлина гъсталак… в зелено…“ И от там нататък не беше съвсем ясно. Нещо беше в зеленина. „И всички ние ще отидем там…“ дали беше скоро? Лятото, но какво? Ще настъпи? Ще намерим? Или беше — да напуснем лятото?

Те го усещаха — двамата с Тибор. Като някаква окончателна истина, независимо от невежеството им и от липсата на справочници. Едновременно като намиране и напускане на лятото, огряната от слънцето гориста местност. Ставаше дума за живота и за оттеглянето от живота, макар да не можеха да го схванат рационално, което ги стряскаше, но въпреки това отново и отново се връщаха към него, може би тъкмо защото не съумяваха да го разберат. Стихът бе като мехлем, който им действаше успокоително.

Сега двамата имаха нужда от мощ — „мекис“, помисли си отец Хенди, която да се спусне от Свише и да ги подкрепи… По този въпрос Служителите на Гнева бяха единодушни с християните: доброто се намираше Свише, както казваше на едно място Шилер: над звездния свод. Да, отвъд звездите. Тук смисълът беше ясен. Това бе съвременен немски.

Но беше странно да зависиш от стихотворение, чието значение всъщност не схващаш. Докато разгъваше и търсеше върху старите, лекедосани карти за бензиностанции, които преди войната раздаваха безплатно, се запита дали това не беше белег на изроденост. Предзнаменование за злина… не само защото времената бяха лоши, но и самите те бяха станали зли.

В момента разговаряше с доминус Маккомас, негов висшестоящ в йерархията на Служителите на Гнева. Доминусът седеше едър и равнодушен, с необичайно заплашителни зъби, сякаш основното му занимание беше да разкъсва с тях — не непременно живи същества.

— Карл Луфтойфел 5 5 От немски Luft — въздух и Teufel — дявол. — Б.ред. — каза доминус Маккомас — беше гадно копеле. Като човек. — Той направи това допълнение, защото беше недопустимо да се говори за божествената половина на богочовека, Бога на Гнева, по подобен начин. — Обзалагам се десет към пет, че бъркаше мартини със сладък вермут.

— Пил ли си някога сладък вермут чист или с лед?

— Това е сладка пикоч — изръмжа Маккомас с неприятния си, дрезгав глас, докато бърникаше между зъбите си с една кибритена клечка. — Не се майтапя. Това, което са купили, не е нищо друго, освен конска пикня.

— От коне диабетици — подхвърли отец Хенди.

— Да, които пикаят захар. — Маккомас се изкикоти. Кръглите му зачервени очи — сякаш нажежени, защото са включени в електрическа верига — святкаха непристойно. Но това беше нормално, както и наполовина разкопчаният му цип. — Значи твоят хром ще се търкаля чак до Лос Анджелис. Нанадолнище ли е?

Този път се изкикоти така бурно, че слюнките му се разхвърчаха по масата. Ели, която плетеше в ъгъла, го изгледа с такава неприкрита ненавист, че отец Хенди се посвени и насочи вниманието си към изпомачканите карти с бензиностанции.

— Карлтън Луфтойфел беше председател на Администрацията за енергийни проучвания и развитие от 1982 година до началото на войната. — Отец Хенди говореше почти на себе си. — До експлозията.

Огромната ненасочвана бомба, която не се взривяваше в определена точка върху земната повърхност, а заразяваше цял слой от самата атмосфера. Поради това (по този въпрос много се теоретизираше преди Третата световна война) тя не можеше да бъде поразена с прицелена в нея антиракета или управляем бомбардировач, колкото и високоскоростен да беше. А до 1982 бяха създадени изключително високоскоростни биплани.

През 1978 бипланът отново се беше появил във вид на З-III. Защита-III, пърпорещ изкуствен пеликан, който побираше неограничени запаси гориво. Беше в състояние да кръжи на ниска височина месеци наред, докато пилотът го обитаваше, както прародителите ни бяха обитавали дърветата и шубраците. Бипланът З-III беше снабден с тропическо устройство, което го направляваше при появата на управляем бомбардировач дори на фантастична височина. З-III започваше да се издига, докато бомбардировачът се намираше все още на хиляда мили, освобождавайки крилата си от задържаща го тежест с огромно относително тегло, която закрепваше биплана на подходящата височина. Всъщност Защита-III заедно с пилот бяха изстрелвани на огромна височина, където не съществуваше никаква атмосфера. А тежестта котва — която се наричаше точно така, независимо че имаше тъкмо противоположната функция — повдигаше биплана и пилота в него към управляемия бомбардировач, докато двата обекта се срещнеха. И всички умираха. Но тези „всички“ бяха всъщност само трима души: двама в бомбардировача и един в З-III. А отдолу един град продължаваше да живее, осветен и функциониращ спокойно.