Филип Дик: Бог на гнева

Тя не освободи ръцете си. Но остана така инертна и пасивна, та той изпита усещането, че държи мъртвец, което го смути и сам пусна ръцете й. Момичето отново взе невъзмутимо чашата си с кафе. И отговори:

— Добре. Знаем, че някой си Карлтън Луфтойфел, председател на АЕПР в правителството на Съединените американски щати, е съществувал. Но е бил човек. Не бог.

— Човек на вид — отвърна отец Хенди, — сътворен от Бога. По Божи образ, според собствените ви свещени писания.

Тя се умълча. На това не беше в състояние да отговори.

— Скъпа — продължи отец Хенди, — да повярваш в старата църква, означава да избягаш. Да се стремиш да се изплъзнеш от настоящето. Ние — нашата църква — се опитваме да живеем на този свят, да застанем с лице към случващото се и да намерим начин да издържим. Ние сме откровени. Ние, всички живи създания, сме в ръцете на безмилостно и гневно божество и така ще бъде, докато смъртта ни заличи от скрижалите му. Ако човек би могъл да повярва в един бог на смъртта… но за съжаление…

— Може би има такъв — обади се неочаквано Люрайн.

— Плутон?

Той се разсмя.

— Може би Бог ни освобождава от нашите мъки — отвърна непоколебимо тя. — И аз може да го намеря в църквата на Абернати. Така или иначе… — Тя вдигна очи, поруменяла, дребна, категорична и очарователна. — Нямам намерение да се прекланям пред един психопат, бивш високопоставен служител в АЕПР на САЩ, като пред божество. Това не е проява на здравомислие, това е… — Тя махна с ръка. — Това е грях.

Сякаш се опитваше да убеди сама себе си.

— Но е жив — отвърна отец Хенди.

Тя се вторачи в него, мрачна и развълнувана.

— Ние — продължи той, — както знаеш, го рисуваме. И изпращаме нашия хром, нашия художник да го открие. Имаме базата Ричфийлд и карти. Ааа… Наречи го прагматизъм, ако предпочиташ. Абернати ми го каза веднъж. Но на какво се кланя той? На нищо. Покажи ми. Хайде, покажи ми.

Отецът тресна яростно с длан по масата.

— Ами — промълви Люрайн — може би това е…

— Прелюдията? Към истинския живот, който ще настъпи? Искрено ли вярваш в това? Чуй ме, скъпа. Апостол Павел вярваше, че Христос ще се завърне, докато той самият е още жив. Че „Новото царство“ ще започне през първия век след Христа. Започна ли?

— Не — промълви тя.

— И всичко, което е написал и премислил Павел, се основава на тази заблуда. Но ние не основаваме вярата си на заблуди. Ние знаем, че Карлтън Луфтойфел е служил като проявление на божеството на земята и той показа истинската си същност, а тя беше гневът. Можеш да го съзреш във всяка шепа пръст и камъни. Виждаш го вече в продължение на шестнайсет години. Ако имаше оцелели психиатри, те щяха да ти кажат истината за това, което се опитваш да извършиш. Нарича се „фуга“. 10 10 Fuga (лат.) — бягство. — Б.пр.

Той замълча.

— А тя се е хванала да спи със Сендс — обади се Ели. Никой не отвърна нищо. Това също съставляваше факт.

А фактът беше нещо, което не можеше да се оспори с думи: той изискваше друго и по-голямо усилие. С което Люрайн Рей и старата църква не разполагаха. Тя владееше единствено с красиви слова като agape, caritas 11 11 Agape (гр.) обич; Caritas (лат.) — уважение, любов. — Б.пр. , милосърдие и избавление.

— След като си преживял ужасяващите оръжия и храчката — каза отец Хенди на Люрайн, — вече не можеш да се уповаваш единствено на думите. Разбираш ли?

Люрайн кимна, тревожна, объркана и мрачна.

Докато траеше войната, бяха разработени множество отровни вещества, които след това във всевъзможните си разновидности се въргаляха сред всеобщия хаос и можеха да се открият къде ли не, както всичко останало. Питър Сендс проявяваше подчертан интерес към хапчетата, тъй като някои (съвсем малко, все пак), независимо че бяха замислени като оръжия срещу неприятеля с предназначение да зашеметяват, дезориентират или най-общо казано да възпрепятстват способностите му, имаха и известно положително въздействие.

Поне той смяташе така. Ако човек беше предпазлив, можеше да си направи доза отвара от няколко хапчета. Действаха упойващо, но същевременно разширяваха и изостряха възприемчивостта. Ситни зелени метамфетамини, лъскави червени ’зини, бели плоски дискчета, разделени понякога на две, а по-силните — на четири части, миниатюрни жълти дребосъци… Бе натрупал значително количество, което грижливо пазеше. Никой не подозираше за неговото съкровище… а докато го събираше и къташе, той експериментираше.