Филип Дик - Бог на гнева

Беше убеден, че така наречените халюцинации, причинявани от някои хапчета (единствено от „някои“, си напомняше сам), изобщо не са халюцинации, а възприятия от други сфери на реалността. Едни бяха ужасяващи, други му изглеждаха очарователни.

Странно, но го привличаха първите. Вероятно стародавният му пуритански произход, предполагаше той, го бе направил мазохист. Така или иначе, харесваше му да предприема кратки, опасни пътувания до царството на ужаса… без да изпитва желание нито да стига прекалено далеч, нито да се задържа твърде дълго, а само колкото да надникне.

Това му напомняше за баща му, който ден преди началото на войната беше изпробвал машина на ужасите в един увеселителен парк. Пъхна монетата, стисна две ръчки и постепенно започна да ги раздалечава една от друга. Колкото повече ги раздалечаваше, толкова по-силен електрически ток протичаше през него. Така човек можеше да разбере колко ще издържи, колко ще раздалечи двете ръчки. Наблюдавайки изпотеното, зачервено лице на баща си, Питър Сендс изпита възхищение. Колкото по-голямо ставаше разстоянието между ръчките, толкова по-силно и по-непоколебимо ги стискаше баща му. Ала противникът, с когото се бореше неговият родител, беше явно силен и ставаше все по-силен, докато накрая баща му изохка от болка и пусна ръчките.

Какво възхищение изпита синът. Естествено, татко му искаше да се поперчи пред осемгодишния Пит, който действително го смяташе за велик. Момчето докосна за частица от секундата ръчките и подскочи ужасено назад. Не беше в състояние да понесе разтърсването дори за миг. Наистина не беше като баща си… поне според собствената си преценка.

Но сега разполагаше със своите хапчета оръжия. Смесваше ги като алхимик във внимателно изчислени пропорции и количества. И всеки път имаше грижата да присъства и друг човек, който да му даде орално стандартен фенотиазин, ако стигнеше твърде далеч, навътре, надолу или нагоре, в зависимост от посоката, в която го отвеждаха таблетките.

— Сигурно съм се побъркал — призна той веднъж на Люрайн Рей.

Но въпреки това продължаваше. Проверяваше стоката на всеки минал през Шарлотсвил амбулантен търговец… а освен че я проверяваше, често купуваше по нещичко. Притежаваше огромна домашна аптека и можеше да прецени, обикновено с един-единствен поглед, от какво се състои дадено хапче, таблетка или прахче, колкото и редки да бяха. Можеше да разпознае клеймото на всеки лицензиран производител отпреди войната: в това отношение ерудицията му беше безпогрешна.

— Тогава спри — беше му отговорила Люрайн.

Но той не искаше да спре, защото търсеше. Не просто се забавляваше, а търсеше. Целта беше там, ала скрита зад мембрана, която той се опитваше да пробие с помощта на хапчетата. Тази завеса, която си представяше, може би беше негова измислица, но защо да го върши в такъв случай? Понякога действително изпитваше страх и объркване, а друг път депресия и дори, макар и рядко, убийствена полиморфична ярост.

Наказание? Често се питаше и си отговаряше. Нямаше желание да си причини болка, да увреди способностите си, да отрови белите си дробове или да съсипе черния си дроб. Четеше брошурите и внимателно следеше за странични ефекти… не изпитваше и никакво желание да навреди някому другиму, на бледата, красива Люрайн например. Но…

— Можем да зърнем Карлтън Луфтойфел с нашите собствени сетива — обясни той на Люрайн. — Ала вярвам…

Съществуваше и друга сфера от реалността, в която очите не можеха да надзърнат. Например ултравиолетовият и инфрачервеният спектър…

Сгушената в креслото срещу него Люрайн, която пушеше алжирска лула от корен на изтравниче, натъпкана с предвоенен добре изсушен тъмен холандски тютюн, го прекъсна:

— Вместо да вземаш хапове, създай някакви инструменти, които регистрират наличието им. Каквото и да е това, към което се стремиш. Отчети го с инструмент. По-безопасно е.

Тя постоянно се страхуваше, че Питър ще попадне в плен на някакво предизвикано от хапчетата състояние, от което няма да се върне. В края на краищата това не бяха лекарства, а неврологични и метаболични ензими, непонятни дори за собствените си производители… а и въздействието им беше различно за всеки човек.

— Не искам да виждам показания върху циферблат — отвърна той. — Не ме интересуват данните, а ме интересува… — направи жест — преживяването.

Люрайн въздъхна.

— Изпитай го тогава. Седни и чакай.

— Не мога да чакам — продължи Сендс. — Защото то няма да настъпи преди гроба.