Филип Дик - Бог на гнева

Докато затваряше книгата, Пит попита:

— Какво мислиш за това?

— Добро е.

— Сафо — продължи той. — В превод на Ландор. Вероятно само заради една дума, но ми напомня за Gretchen am Spinnrade 13 13 Гретхен на чекръка. — Б.пр. в първата част на Гьотевия „Фауст“.

Той си помисли: „Meine Ruh ist hin. Mein Herz ist schwer“. „Веч нямам мир. В сърце тъга…“ 14 14 Гьоте, „Фауст“, превод Ал. Балабанов. — Б.пр. Приликата беше изумителна. Дали е знаел Гьоте? Стихотворението на Сафо беше по-добро, защото беше по-кратко. И плюс това беше преведено на английски от Ландор. За разлика от Служителя на Гнева отец Хенди, Пит нямаше влечение към чуждите езици. Всъщност изпитваше ужас от тях. Не можеше да забрави, че твърде много ужасни оръжия, например, произхождаха от Германия.

— Коя беше Сафо? — попита Люрайн.

Отговорът му дойде незабавно:

— Най-прекрасната поетеса, която познава светът. Дори само по оцелели фрагменти. Пиндар е треторазреден.

Той отново огледа хапчетата. Кое да вземе? Каква комбинация? Да направи опит с тяхна помощ да достигне другата земя, която съзнаваше, че по всяка вероятност съществува отвъд портата на смъртта.

Люрайн продължаваше да пафка евтината си алжирска лула от корен на изтравниче, която си позволи да купи от един амбулантен търговец. Британските лули бяха прекалено скъпи. Тя го гледаше втренчено.

— Кажи ми какво почувства онзи път, когато взе метамфетамини и видя дявола.

Той се разсмя.

— Какво смешно има?

— Знам какво си мислиш. Раздвоена опашка, цепнато копито, рога.

Тя остана сериозна.

— Не е това. Кажи ми пак.

Не обичаше да си спомня видението си на Антагониста, когото Мартин Лутер беше нарекъл „нашия древен враг на земята“. Затова взе чаша вода, избра няколко различни хапчета и ги погълна.

— Хоризонтални очи — настоя Люрайн. — Така ми каза. И без зеници. Само цепки.

— Да — кимна той.

— И висял над хоризонта. Неподвижен. Каза, че винаги стоял там. Сляп ли беше?

— Не. Забеляза мек, например. Всъщност всички нас, целия живот. Той чака.

Те грешат, Служителите на Гнева, помисли си Пит. В мига на смъртта си ние можем да бъдем предадени на Антагониста: това изобщо няма, не може, да бъде освобождение, а само началото.

— Разбираш ли — продължи той, — беше застанал така, че виждаше всичко направо през повърхността на света, сякаш светът беше плосък, а погледът му като лазерен лъч пътуваше завинаги към безкрая. Без каквато и да е точка на фокусиране, както се получава при лещите.

— Сега какво взе?

— Нарказин.

— „Нарк“ значи упойващо. Но пък „зин“ е стимулант. Да не би да те приспи?

— Притъпява фронталния лоб и позволява на таламуса да действа активно. Затова… — Пит глътна едновременно две малки сиви хапчета — вземам тези, за да потисна таламуса.

Мозъчният метаболизъм, разширяването и стесняването на кръвоносните съдове бяха хобито му. Познаваше картата на човешкия мозък, известно му бе какво можеше да предизвика малко по-обилен приток на кръв към една или друга негова област. Можеше, например, да превърне един сърдечен, добронамерен, чувствителен човек в тесногръд, непреклонен, подозрителен, навъсен квазипараноик. Затова беше изключително предпазлив. Искаше преди всичко да въздейства на хормоналната секреция на жлезите си от адреналиновия клас, без да предизвика прекомерно свиване на кръвоносните съдове. А амфетамините имаха съдосвиващо въздействие, поради което бяха опасни. Бяха в състояние да причинят трайни психически увреждания на физиологична основа.

Всичко това фармацевтични компании бяха открили и надлежно го бяха предоставили на разположението на Пентагона през 60-те и 70-те години под формата на тер-оръжия, които бяха използвани през 80-те.

От друга страна обаче метамфетамините забавяха секрецията на адреналина, което за някои хора беше фатално. Най-после шизофренията, както и ракът, бяха разгадани. Ракът се причиняваше от вирус, а шизофренията се беше оказала свръхпроизводство на серотонин, който мозъкът не беше в състояние да понесе. Именно той причиняваше халюцинациите — истинските халюцинации. Друг въпрос беше, че разграничителната линия между халюцинации и реалност бе неимоверно изтъняла.

— Не те разбирам — възрази Люрайн. — Вземаш тези проклети хапове, след което виждаш ужасии — самия сатана. Или острието, за което разказваш, че те е пронизало. И въпреки това продължаваш. При това не го правиш, защото не е тази причината.