Филип Дик - Бог на гнева

Исус Христос! — помисли си Пит.

Белокосият плещест младеж — Боже Господи, имаше телосложение на ковач! — разкопча книгата и я отвори, показвайки две страници. Пит видя писанията на чуждестранен език, които му протегна да прочете:

KAI THEOS EN HO LOGOS

Не можа да ги проумее, нито пък бъркотията от други думи, макар да бяха изписани четливо, които плуваха пред погледа му като неразгадаеми драскулки: koimeitheisometha… keoiesis… titheimi… Дори не можеше да прецени дали това е действителен език, или не: някакво послание или безсмислени фантоми от съновидение.

Младежът с ленената коса затвори огромната книга, която държеше, и неочаквано изчезна. Появи се и се изгуби като стара лазерна холограма от времето на войната, но лишена от звук.

„Все пак не трябваше да чуваш това — прозвуча глас в главата му, сякаш беше загубил контрол над собствения си мисловен процес. — Всички тези дрънканици бяха, за да се впечатлиш. Разкри ли ти името си този мъж? Не, не го каза.“

Пит се извърна и зърна олюляващия се, мержелеещ се образ на малко глинено гърне, непретенциозен предмет, изпечен, но не гледжосан, а само втвърден. Практична вещ, направена от земна пръст. Проповядваше му да не си позволява да изпитва страхопочитание — каквото изпитваше — и той го разбираше.

„Ще ти кажа името си — рече гърнето. — Аз съм О Хо.“

Китайско, помисли си Пит.

„Аз съм от пръст и не превъзхождам простосмъртните — продължи словоохотливо гърнето О Хо. — За мен не е унизително да разкрия самоличността си. Винаги се пази от прекалено високомерни явления, които се свенят да разкрият кои са. Ти си Питър Сендс. Аз съм О Хо. Онзи, когото видя, фигурата, която държеше огромния древен том, беше същество от ноосферата, от Моретата на знанието, пристигнало тук долу чак от шумерските времена. Себеподобните му са асистирали като терапевти на гръцкия лечител Асклепий. Като духове или плазмени жизнени форми на мъдростта египтяните са ги наричали Тот, а когато са съзиждали — те са отлични занаятчии, — за египтяните са били Птах, а за гърците Хефест. Всъщност не притежават никакви имена, тъй като представляват съставен разум. Но аз имам име, също като теб. О Хо. Можеш ли да го запомниш? Просто име е.“

„Разбира се — потвърди Пит. — О Хо, китайско име.“

Гърнето потрепна и започна да помръква, отдалечавайки се.

„О Хо — повтори то. — Хо О. О, О, О. Хо Он. Спомни си за Хо Он, Питър Сендс, когато разговаряш някой ден с доктор Абернати. Малкото глинено гърне, направено от кал, което също като теб може да бъде натрошено на парченца и да се завърне в земята, и което ще съществува, но само докато съществува човешкият род.“

„Хо Он“ — повтори послушно Пит.

„Доброто ще оповести самоличността си чрез име — продължи Хо Он, вече невидимо, превърнало се единствено в глас, в мисловна и духовна същност, обсебила съзнанието на Пит. — Което не го стори, не е. Ние си приличаме, ти и аз, равни сме по някакъв реален начин, направени сме от едно и също. Питър Сендс. Аз ти казах кой съм и отдавна те познавам.“

Ама че глупаво име, помисли си той. Хо Он. Глупаво име за едно скоропреходно, чупливо гърне. Което, така или иначе, му допадна. Беше се отнесло с него като с равен, както беше казало самото то. И по някакъв начин това беше по-съществено от каквото и да е трансцендентално значение, което би се съдържало в авторитетните чуждоезични думи в огромната книга. Слова, които така или иначе не можа да разгадае. Бяха непосилни за него. И той като глиненото гърне Хо Он беше твърде ограничен. Но аз наистина видях Исус Христос, осъзна той. Знам, че беше Той. Приличаше на Него.

„Нещо друго, което би искал да узнаеш, преди да напусна?“ — прозвучаха в главата му мислите на Хо Он.

„Кажи ми най-същественото, което се отнася за всякакви обстоятелства. Но да е вярно.“

Хо Он се замисли.

„Света София ще се прероди. По-рано не беше добре дошла.“

Той премигна. Коя беше Света София? Все едно да му беше казало, че свети Вит отново ще затанцува… това беше шега. Изпълни го силно разочарование. Всичко беше приключило с някаква глупост, като името му. Усети, че вече напуска… след това незначително, ако въобще означаваше нещо, подмятане.

После действието на хапчетата утихна. Вече нито виждаше, нито чуваше, а отново се озова в дневната си, сред микрозаписите и прожектора, до изпоцапаното си пластмасово бюро. Забеляза Люрайн, която продължаваше да пафка лулата си, долови аромата на тютюн… Главата му сякаш беше подпухнала. Съзнаваше, че е изминал един-единствен миг реално време и за Люрайн не се беше случило нищо. Нищо не се беше променило. И тя беше права.