Филип Дик - Бог на гнева

— Добре — кимна Пит. — Но да си разрешим една карта напосоки по избор на раздаващия, тъй като сме само трима.

— Чудесно — съгласи се доктор Абернати.

Пит излезе да вземе тестето и кутията с чиповете. Доктор Абернати донесе удобен стол до масата за Люрайн Рей, след това за себе си и накрая за Пит.

— Никакви приказки по време на играта — обърна се Пит към Люрайн.

Разиграваха първата ръка с по пет карти, откривайки най-малко с чифт валета, когато теглената от кравата каручка на Тибор Макмастърс с подхранвания от батерията фенер спря пред вратата и звънецът издрънча.

Оглеждайки съсредоточено картите си, доктор Абернати измърмори замислено:

— М-м-м, аз… съм пас. Затова ще отворя.

Той стана и тръгна към вратата, за да посрещне прочутия художник на Служителите на Гнева.

Тибор Макмастърс следеше от каручката си развитието на играта. Общуването между участниците в нея се изчерпваше с тихичко и неясно мърморене, чието единствено предназначение беше на шега да се дразнят взаимно, изцяло насочили вниманието си към картите, които държаха в ръцете си.

Така че той успя да заговори доктор Абернати едва след известно време при едно прекъсване на играта.

— Докторе.

Гласът му прозвуча пискливо в собствените му уши.

— Да? — отзова се Абернати, докато броеше сините си чипове.

— Знаете за Пътуването, което трябва да предприема.

— Да.

Тибор явно беше обмислял дълго и напрегнато всяка дума, която имаше да каже:

— Сър, ако се покръстя в християнската вяра, няма да се наложи да пътувам.

Доктор Абернати моментално вдигна очи и го погледна внимателно.

— Наистина ли си толкова уплашен?

Другите двама — Питър Сендс и момичето Люрайн Рей също се вторачиха в него и Тибор усети съсредоточените им погледи.

— Да — призна той.

— Много често — продължи доктор Абернати, след като взе ново тесте и започна да бърка енергично картите — страхът или ужасът се основават на чувство за вина, изживяна непряко.

Тибор не отвърна, а го изчака да продължи, независимо колко неприятно и тягостно би могло да е казаното. Свещениците, така или иначе, обикновено бяха ревностни чудаци, най-вече християнските.

— Във вашата църква на Служителите на Гнева — продължи доктор Абернати — нямате нито обща, нито лична изповед.

— Не, докторе. Но…

— Нямам намерение да споря или да ви съпернича — прекъсна го доктор Абернати с груб и твърд тон. — Ти си нает от отец Хенди и щом иска да те изпрати, това е единствено негова работа.

— А вашата — добави Люрайн — е да се махнете или да заминете. Защо просто не си отидете?

— И да се окажа във вакуум — възрази Тибор.

— Християнската църква — продължи доктор Абернати — винаги е готова да приюти под крилото си всекиго. Независимо от духовните му предпочитания. И не разчита на нищо друго, освен на готовността му. Но все пак подозирам, че онова, което мога да ти предложа — действайки като говорител на Бога, а не като човек, — е възможността да избягаш от духовния си дълг… или, казано по-точно, възможността да признаеш пред себе си и да изповядаш пред мен дълбокото си желание да избягаш от духовния си дълг.

— Към една неправедна църква? — възрази Люрайн Рей с вдигнати от изненада червеникави вежди. А на Тибор каза: — Те имат клуб, в който всички членуват. Това е, което наричат „професионална етика“.

Тя се разсмя.

— Защо не си уговориш среща с мен? — рече на Тибор доктор Абернати. — Мога да те изповядам, без да се присъединяваш към християнската вяра. Това не е задължително, както е било едно време.

Тибор отвърна с максимална предпазливост и светкавична съобразителност:

— Аз… не се сещам за нищо, което да изповядам.

— Ще се сетиш — увери го Люрайн. — Той ще ти помогне. Дори нещо повече.

Доктор Абернати и Пит Сендс не добавиха нищо, но по някакъв мистериозен начин — може би със самото си мълчание — потвърдиха истинността на казаното от нея. Отецът изповедник си знаеше работата. Като добър адвокат или лекар, помисли си Тибор, той можеше да предразположи своя клиент или пациент. Да го насочи и да му вдъхне увереност. Да надникне дълбоко в него, в потайната му същност — не за да засади, а да пожъне.

— Нека да го обмисля — измъкна се Тибор.

Чувстваше се напълно разколебан. Намерението и решението му да постъпи по този начин, за да избегне ужаса от предстоящото Пътуване, като че ли бяха изместени от нововъзникналите дълбоки и разтърсващи съмнения. Онова, което му се струваше добра идея, за негово недоумение бе отхвърлено като неприемливо от човека, чийто дълг беше да помага на всички — или поне Тибор Макмастърс предполагаше тъй — и който стоеше начело на редицата… поради очевидни причини, очевидни за всички присъстващи в стаята.